Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Хм! - въздъхна мъжът и замълча, сякаш за да не прекъсне мисълта на Тони. Известно време двамата останаха да стоят мълчаливи един до друг, всеки виждащ гледката пред себе си с различни очи - единият със състрадание, другият с вълнение и известна тревога.

- Като казвате, че това е обиталище, порутената къща ли имате предвид или целия имот?

- Имам предвид всичко, което видя вчера, и още много, което не си видял. Всичко, което е в границите на тези заграждения и отвъд тях, всичко. Но това - показа с широк жест земята, затворена сред оградите - е центърът, сърцето на обиталището. Това, което се случва тук, променя всичко останало.

- Кой е собственикът?

- Никой. Това място никога не е било предназначено да бъде нечия собственост. Замислено е да бъде свободно, отворено, неограничено… никога собственост.

Настъпи мълчание, докато в продължение на няколко секунди Тони подбираше подходящите думи за следващия си въпрос.

- Добре тогава, кой живее на това място?

Устните на непознатия се разтегнаха в лека усмивка, преди да отговори на въпроса:

- Аз!

- Вие живеете тук? - реагира Тони, преди да помисли. Че кой друг можеше да живее там? Непознатият беше сложна проекция на собственото му подсъзнание, с което той някак взаимодействаше, едва ли някой реален човек би живял на подобно място, в средата на нищото, сам-самичък.

- Да, аз.

- Харесва ли ви да живеете усамотено?

I - He знам. Никога не съм живял усамотено.

Последното изостри любопитството на Тони.

- Как така? Не видях никой друг тук… О, може би имате предвид Джак? Има ли и други като него? Ще срещна ли и другите?

- Няма втори като Джак. А колкото до другите, когато Иу дойде времето, ще видиш и тях. - Той направи пауза. -Няма нужда да се бърза.

Последва ново мълчание, продължително и неловко. По време на тези прекъсвания в разговора Тони се опитваше ДИ открие в паметта си образи, които биха могли да обяснят внова, което в момента виждаше, но без успех. Гледката Пред него не напомняше нито един възприет някога изглед ■ли дори въображаема представа. Как беше възможно Всичко да е просто проекция на упоения му коматозен мо-1 ьк. Нямаше никаква идея.

- А от колко време живеете тук?

- От четирийсетина години. Цял живот, би казал някой, ■същност не е кой знае колко време.

- Няма спор - отвърна Тони с неискрен тон, в който се Долавяше чувство за превъзходство, и поклати глава. Що за ншормалник би избрал да живее в тази пустош четирийсет години? Всеки би се побъркал за четирийсет часа, та какво ■ и гаваше за четирийсет години.

Тони скришом погледна към събеседника си, който не |цбеляза погледа му или просто не го беше грижа. Изглежда, беше от онези редки хора, които се чувстваха напълно удобно в кожата си и в мир с всичко около себе си. У него Не долавяше наличие на задни мисли, користни стремежи, и\ разлика от почти всички други, които Тони познаваше. Може би най-подходящото определение за него бе доволен, (макар че кой човек с ума си би бил доволен в това мъртви-До. За Тони доволството и скуката бяха синоними. Веро-и I ко този особняк беше просто невежа, който не познаваше ишцо по-добро, понеже не беше нито учил, нито пътувал. Tlo-интригуващо обаче беше самото му присъствие, неочакван елемент в проекцията на подсъзнанието на Тони. Трябваше да е носител на някакво послание.

- Бихте ли ми казали кой сте? - Това беше неизбежен въпрос.

Мъжът се обърна изцяло към него и Тони срещна неговите необикновено проницателни очи.

- Тони, аз съм този, който майка ти каза, че никога няма да те изостави.

На Тони му беше нужно малко време, за да асимилира отговора, след което отстъпи крачка назад.

- Исус? Ти? Ти си самият Исус?

Мъжът не отвърна нищо, само продължаваше да го гледа в очите, докато Тони сведе поглед към земята, за да събере мислите си. И тогава внезапно всичко му се проясни. Разбира се, че беше Исус! Та нали беше записал името му в списъка си. Кой друг би му се явил в това лекарствено индуцирано коматозно състояние, освен Исус, архетипът на архетипите, образ, залегнал в най-дълбоките кътчета на невронната му мрежа. Сега стоеше пред него, неврофизио-логична проекция без реално съществуване и вещественост.

Той вдигна поглед, тъй като непознатият го зашлеви през лицето с отворена длан, достатъчно силно, за да го заболи, но недостатъчно, за да остави следа. Тони остана смаян и усети как у него моментално се надигна гняв.

- Просто ти помагам да осъзнаеш колко дейно е въоб ражението ти - обясни мъжът и се засмя с глас. Очите му си оставаха все така благи. - Удивително какъв шамар може една невеществена проекция да зашлеви на човек, а?

Ако наоколо имаше някой друг, Тони щеше да се почувства крайно неловко и да се разгневи. Но сега беше най-вече сепнат и изненадан.

- Прекрасно! - обяви той, след като се опомни. - Ето това се нарича опровергаващо доказателство! Реалния! Исус никога не би ударил когото и да било - беше заключението му.

- И как би могъл да бъдеш сигурен в това, ако смея да запитам? От личен опит? - Мъжът, който твърдеше, че е Исус, беше широко усмихнат, явно му беше забавно. - Не Забравяй, Тони, своето убеждение, че аз съм образ на Исус, продукт на размътеното ти от медикаменти подсъзнание. Нсъщност самият си противоречиш. Или аз съм този, който казвам, че съм, или ти дълбоко в себе си вярваш, че Исус би ударил човек през лицето. Кое от двете е истина?

Непознатият скръсти ръце на гърдите си, наблюдавайки как Тони се бори с логиката. Накрая Тони отново вдигна Поглед и отговори:

- В такъв случай може би наистина вярвам, че Исус би Ме ударил през лицето.

- Ха! Поздравления! Значи мъртъвците все пак кървят! * Исус се засмя и прегърна Тони през рамото. - Поне се опитваш да се придържаш към своите първоначални допускания, дори когато не са истинни и усложняват живота | и. Трудно е да се живее така, но пък е разбираемо.

Тони сви рамене и също се засмя, напълно озадачен от репликата с мъртъвците, които кървели. После, без да си важат и дума, сякаш се бяха наговорили предварително, инамата слязоха по стълбите и тръгнаха да се изкачват по склона на един хълм към горичката близо до неговия връх, ti.iii-високата точка в имота. Отдолу дърветата изглеждаха п ушени в сивата каменна стена, където Тони за първи път

срещнал Джак. Отгоре вероятно можеше да се види целият имот, а дори и простиращата се отвъд най-далечните Му стени долина. Докато вървяха, Тони продължи да задави въпроси, тъй като предприемачът у него бе озадачен от Иова, което виждаше около себе си.

[ •- Казваш, че си живял четирийсет години тук, а мястото изглежда доста западнало. Не се обиждай, но само това ли Vi пя да постигнеш през всичкото това време? - Дори да бе (и. шамерявал да прикрие своя намек, не успя. Ала вместо Ни реагира отбранително, Исус като че ли прие упрека.