Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

Жената, без да отваря очи и с пестеливо движение, постави ръка върху подскачащото коляно и то спря.

- Защо тичаш толкова бързо? - Гласът й звучеше твърде млад и мек за масивното й тяло.

- Не тичам - отвърна той. - Седя тук, както ми каза.

Тя не отмести силната си мазолеста ръка от коляното

му и Тони усети топлината от допира й да се разлива из цялото му тяло.

— Антъни, защо винаги мислиш, че поканите са очаквания?

Той се усмихна широко. Знаеше, че няма нужда да отговаря, че тя веднага узнава мислите му. Поканите бяха очак вания. Винаги имаше някакви очаквания, понякога очевидни, често скрити, но те винаги бяха налице. Та имаше ли друт начин да се живее на този свят? Ала въпросът й все пак го накара да се замисли.

- В такъв случай ние просто седим тук - каза той замислено, без да очаква отговор.

I - He, Ангьни, не просто седим… молим се.

I - Молим се? На кого се молиш ти?

I - Не се моля на някого - отвърна тя, без да отваря очи. р Моля се с някого.

[ Тони се опита да я изчака да продължи, но това беше ресвойствено за него.

I - И с кого се молиш? - попита накрая.

I р С теб! - Лицето на жената се разтегли в усмивка. Ут-ршшата светлина смекчаваше бръчките й. - Моля се с теб. I - Но аз не се моля - възрази той и поклати глава, сякаш ?* можеше да го види.

Тя отново се усмихна, но не каза нищо.

I Останаха да седят така още почти час. През това време вй мислено поставяше тревогите и страховете си във въоб-Вйжаеми лодчици, които пускаше да плават надолу по повечето, което течеше недалеч от мястото, на което се намираха. Беше научил тази техника в курса по управление на иева, на който съдът му беше наложил да се запише. Една |Ь една лодчиците се губеха от погледа му, всяка отнасяйки |о малко от бремето му, докато от него не остана нищо и fuii продължи да седи с индианката напълно спокоен, вдиш-Ципки от бистрия въздух. Не можеше да си го обясни, но 11ИЮВ0 се чувстваше… в безопасност.

I Отново първи той наруши мълчанието:

В— Съжалявам, не си спомням как се произнася името ти.

Тя се усмихна широко, някакво сияние озари и смекчи Вертите на лицето й и като че ли разреди падащия мрак Коло тях.

Р-Да, знам, че не си спомняш. Наричай ме просто Баба… Вроизнася се Ба-ба.

I-Добре тогава, Бабче - засмя се той и я потупа по ръ-

МП1.

Тогава очите на жената се отвориха за първи път и той рпледна в познатите два кафяви източника на светлина.

Той гледаше в очите на Исус, който бе приел друга вънхп ност.

- Не Бабче - поправи го тя. - Баба. Разбираш ли?

Каза му го с кимване, на което той за своя изненада от

върна също с кимване.

- Ъъъ, да, Бабо - заекна с извинителен тон. - Всъщнос i не съм сигурен, че схващам разликата.

- Вижда се! Но аз ти прощавам.

- Моля? - Тони беше изненадан. - Прощаваш ми за нещо, което не разбирам?

- Слушай, скъпи… - Тя направи пауза и Тони почувства прилив на някакво болезнено и сладостно чувство, предиз викано от нежното обръщение. Той го остави да се разлес в него, а жената, която очевидно знаеше какво става в него, не продължи, докато чувството не се уталожи. - Много често онова, за което трябва да простиш на другите, а осо бено на самия себе си, е невежеството, което всъщност нанася истинските вреди, Хората не нараняват винаги на рочно. Много често го правят просто защото не знаят как да бъдат други, подобри.

На Тони му се искаше да смени темата. Тази жена събуди у него чувства, които бе подобре да не бъдат раздухва ни. И без това в този ден вече беше преживял много интензивни емоции.

- И така, къде живееш? - Зададе този въпрос нарочно, защото не допускаше, че някой можеше да обитава построй ката зад тях. Тя приличаше по-скоро на зле скалъпена барака за инструменти, отколкото на дом.

- Живея навсякъде, където се намирам - беше краткияа отговор.

- Не, не това имах предвид… - опита се да поясни той, но тя го прекъсна.

- Знам какво имаше предвид, Антъни, но ти не знаеш как да питаш.

Гони не знаеше как да отвърне. За него напоследък не ieiue необичайно да не намира думи.

За щастие Баба го освободи от затруднението. Тя стана, шютегна се и го попита:

■ Имаш ли какво да ядеш?

Макар да знаеше, че са празни, Тони бързо провери джо-§01(ете си и отговори:

К-Не, съжалявам. Нямам нищо за ядене.

I - Това не е проблем - успокои го тя. - Аз имам предос-ртъчно храна.

Казвайки това, Баба се засмя и се отправи полека към ириичената колиба, от чиито пролуки и цепнатини навън Ьруеше топла светлина. Той също стана и за последен път ■Р огледа, докато вечерта постепенно заличаваше цветове-К наоколо. Видя няколко светлини, малки бели точки, Ирьснати безразборно най-вече вътре или близо до поруте-рвга къщурка. С изненада забеляза в далечния край на рюра струпани на едно място още светлини, по-ярки. Не и спомняше там да беше видял някакви постройки, но не (Vine се и вглеждал.

Изтегна се за последен път, тъй като се беше посхванал ш седенето, измина няколкото крачки до вратата и надникна през нея. Отвътре къщурката изглеждаше по-голяма, но В жа навярно бе илюзия, създавана от начина, по който бе Ьолзотворено пространството. Огън гореше до едната йена, димът от който, издигайки се, изчезваше в сложна поредица от малки навеси, чието предназначение вероятно finne да не позволяват на дъжда да угаси пламъците, като Н същото време отвеждат пушека.

I -■ Може ли да вляза? - попита той.

| ■ Разбира се, винаги си добре дошъл тук! - Индианката |§Ъг сърдечен жест го покани вътре. На пода имаше одеяла р е риск да наруши някакъв етикет, Тони седна върху тях, и шенадан от плюшената им мекота. Баба, изглежда, нямаше нищо против и той се настани удобно, наблюдавайки я как се суети около тенджера, от която се носеше ухание на яхния. Някакъв плосък хляб се печеше на камък до огнището. Просто, мамещо и ненатоварено с очаквания, усмихна се той на себе си.

Жената ритмично се поклащаше, сновейки между тен джерата и хляба, движенията й бяха почти като танц.

- Може ли да ти задам един въпрос?

- Искаш да узнаеш защо живея тук, в тази „схлупеиа къщурка“. Мисля, че това определение ти дойде наум заради несъответствието й с твоите цивилизовани и изтънчени възприятия.

Нямаше смисъл да отрича.

- Да, именно това се питах. И защо?

- Това беше най-доброто, което ти ми предостави - отговори тя, без да прекъсне работата си или да се обърне към него.

- Моля? Най-доброто, което аз съм ти предоставил? Нямам нищо общо с тази къщурка. Аз бих построил нещо много по-добро, не това. Как можеш да си помислиш…

- Всичко е наред, Антъни! Нямам никакви очаквания. Благодарна съм, че и това място отдели в сърцето си. Нямам почти никакъв багаж. - Тя се усмихна сякаш на някак ва своя тайна мисъл. - Мога да направя свой дом от най-простия подслон. Няма защо да се чувстваш виновен или да се срамуваш. Истински благодарна съм и пребиваването ми тук е радост!