Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Та… нали това съм аз, това е моят свят… и съм отредил толкова малко място за теб? За Исус съм отделил повече, но и то представлява запусната ферма…

Тони внезапно се натъжи, без да знае защо.

- И той се радва, че е тук. С радост прие поканата.

- Покана? Не си спомням да съм го канил, а също и теб. Дори не знам коя си. Не съм убеден, че някога съм опознавал няког о достатъчно, за да отправя покана към него.

I Сега Баба се обърна към Тони и облиза лъжицата, с коя то бъркаше яденето на огьня.

I-Поканата не беше отправена от теб, Антъни. Ако за-Ийсеше от теб, вероятно никога нямаше да ни предоставиш |т»1можността да живеем тук.

Отново объркан, Тони попита колебливо:

- Но щом не е била моя, чия е била тогава поканата?

I - На Отец. На Татко Бог.

[ - На Бащата на Исус… ли искаш да кажеш? Бог Отец? К Тони беше изненадан и разочарован. - Че защо би ви |оканил той тук?

I»- Ами, независимо от всичко, което вярваш или не вяр-|йш за него… между другото почти нищо от това, което ■рваш за него, не е вярно… Та независимо от това, Татко Ьиг те обича с непоколебима любов. Затова си тук. Ние Ьоделяме неговата обич.

Казвайки това, тя загреба с черпак яхния от тенджерата ■напълни една купа, която му подаде заедно с чист парцал, ■рйто да използва като салфетка.

I Сега вече Тони беше ядосан! Ето къде била уловката, Критият замисъл, причината за цялата тази опасна лъжа. ■пято и да беше тази жена, макар да беше привлечен от мен, както от Исус, тя беше изкарала наяве неговото базис-н> допускане, истинската болка в сърцевината на неговото крадание. Ако имаше Бог, той беше чудовище, зъл моше-рк. който си играеше със сърцата на хората, правеше Кеперименти, за да разбере колко страдание са способни ш понесат, предразполагаше ги да му се доверят, а после Ьшкваше копнежите им и изобщо всичко, което имаше Кон кост за тях. Изненадан от яростта в себе си и полагайки усилие да се успокои, той опита от яденето. То му въз-и< пства. Ароматите на подправките сякаш потушиха гнева ■у н той се успокои.

■ ~ Еха! - възкликна той.

- Хубаво възклицание е „Еха!“, едно от любимите ми засмя се жената. - Добре дошъл, Антъни!

Той погледна към нея. Тя сипваше с черпака яхния и за себе си. Огънят подчертаваше достолепното й присъствие и сякаш разнасяше някакво ухание, което придаваше на помещението атмосфера на богослужение. Не му се вярва ше, че Исус и тази жена са свързани с Бог, за когото гово реха с такава почит. Дори да беше забелязала, че е напрег нат, не го показа.

- А Татко Бог живее ли тук… в моя свят? - попита Тони с известна неувереност в гласа, докато в същото време мислеше за светлините, които бе видял в далечния край на двора.

- Не живее. Антъни, ти така и не предвиди място за Него, не и в очертанията на тези стени. Ала тъй като Той никога не отсъства, чака в онези гори, отвъд стените на сърцето ти. Не обича да насилва никого. Твърде почтителен е. Жената говореше с мек глас. Тони предпочиташе да беше доловил поне разочарование в него. То все пак беше упраи ляемо, податливо на въздействие. Добротата обаче бе твърде хлъзгава и недосегаема.

Той бързо успя да потисне гнева си и загреба отново от яхнията, сменяйки темата:

- Това е изумително! Вътре има подправки, които не разпознавам.

Баба му се усмихна с благодарност.

- Направих я почти от нищо, по стара семейна рецепта, Не ме питай за нея, защото няма да ти я разкрия.

Тя му подаде парче от плоския хляб. Той го потопи м яхнията и отхапа от него. И този вкус не му напомняше за нищо, което бе опитвал.

- Ако отвориш ресторант, ще направиш състояние.

- Бизнесменът в теб никога не спи, Антъни. Радостта и удоволствието имат за теб стойност единствено ако можещ да ги превърнеш в продаваема стока. Това е като да запрсЧ чиш с бент реката и да я превърнеш в блато.

1 Той си даде сметка колко глупаво бе прозвучало изказ-пмнето му и понечи да се извини. Тя вдигна ръка:

I - Антъни, недей. Това беше просто наблюдение, не оце-Иьчно съждение. Не очаквам от теб да бъдеш различен от foBa, което си. Познавам те, но също така знам как си устроен и какво е заложено в теб. И възнамерявам да призо-Ш истинската ти същност от дълбините, от мрака, където ще е изгубила.

Гони отново се почувства неудобно, сякаш жената го f’fiiie разголила.

I - Ъм, благодаря ти, Бабо - смотолеви той и се опита да III «мисли друга тема на разговор, някоя по-безопасна. - Като ■ниоворихме за храна, в моето състояние… нали знаеш, в ■ома съм… нужно ли е да се храня?

I Отговорът й беше бърз и директен:

Е - Не. В болницата те поддържат със системи. Но не така fit представям аз доброто хранене. - Баба остави купата си ft I е наведе напред на табуретката си, привличайки внима-шсто на Тони. - Чуй ме, Антъни. Ти умираш.

[ Да, знам това, Исус ми каза, че всички ние…

I Не, Антъни, не става въпрос за това. Лежиш в интен-■Ивното отделение на университетската болница и набли-■ti ма моментът, когато ще настъпи физическата ти смърт. \ мираш.

Той се облегна назад и се опита да асимилира думите й. ■ -• Затова ли съм тук? Защото умирам? Всеки ли минава ■рп това, каквото и да представлява тази… тази намеса? Ьииоа впрочем е нейната цел? Спасяването на душата ми? • Топи почувства как косъмчетата по врата му настръхнаха, ■^дразнението му бързо нарастваше и кръвта нахлуваше 11 нивата му. - Ако вие, особняци такива, действително сте Врг, тогава защо не сторите нещо? Защо просто не ме из-■ркунате? Защо не изпратите някой свещеник горе в болни-Цшл, за да се помоли да не умирам?

I-Антъни… - опита се тя да му каже нещо, но той вече Н Реше изправил.

- Аз умирам, а вие седите тук и бездействате. Може да не съм кой знае какъв праведник, съгласен съм, че пропилях живота си, но нищо ли не означавам за вас? Нищо ли не струвам? Ако не поради друга причина, сторете нещо заради майка ми, нали тя ме обичаше и беше праведна, вярваща жена. Не е ли това достатъчно? Защо съм тук? - Гласът му се повишаваше все повече, а раздразнението му започна да избива през пролуките на страховете му. Имаше отчаяната нужда да направи нещо, за да възвърне самообладанието си. - Защо ме доведохте тук? За да ми кажете в лицето що за безполезен боклук съм? Така ли?

Той излезе навън в мрака на ранната вечер и със стиснати юмруци закрачи нервно пред вратата, смътен силует на трептящата светлина, идваща от огъня вътре. В един момент се спря, обърна се и влезе отново, очевидно взел някакво решение.

Баба седеше на същото място и просто го наблюдаваше със своите невероятни очи. По-малко от час след първия емоционален изблик той почувства как в него започва да се пропуква втори бент и със сетните сили, които му бяха останали, се опита да удържи напиращата стихия. Знаеше, че няма да успее. Знаеше, че трябва да бяга, за да се спаси, но краката му бяха като заковани за пода, а думите започнаха да се леят от устата му с прииждащите емоции. Губеше контрол. Изведнъж се усети как крещи и размахва ръце, хванат във водовъртежа на яростта и отчаянието.