Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

Всеобщо достояние бе фактът, че Тони беше собственикът на сградата в съседство с тази, в която се намираше скривалището му. Тя беше идентична постройка, с магазини на първия етаж и апартаменти отгоре. Двете сгради деляха един паркинг със стратегически разположени из него камери, които привидно покриваха цялата площ, но всъщност оставяха тесен коридор, по който Тони можеше да премине незабелязан до своето тайно убежище.

За да оправдае честото си присъствие в тази част на града, той закупи апартамент с две спални на втория етаж в съседната сграда. Апартаментът беше просторен и разточително обзаведен и представляваше идеално прикритие, в което той прекарваше повече нощи, отколкото в къщата в Уест Хилс или в крайбрежната си вила в близост до град Дипо Бей.

Тони бе засякъл времето, за което изминаваше разстоянието между апартамента и тайното убежище през закрития паркинг, и знаеше, че ако се наложеше, можеше да е в безопасност за по-малко от три минути. Зад сигурните стени на своето скривалище той поддържаше връзка с външния свят посредством образите от многобройните камери в своите недвижими имоти и офиса в търговската част на града. Но камерите му служеха по-скоро за самозащита, отколкото за някакви други цели. Не бе монтирал нито една в спалните, баните или тоалетните. Тони можеше да има ред отблъскващи черти, но воайорството не беше сред тях.

Всеки, който забележеше автомобилът му да влиза в закрития паркинг, предполагаше, и обикновено с право, че Тони идва да прекара нощта в апартамента си на втория етаж. Неговото присъствие там бе нещо обичайно, част от всекидневието на комплекса, затова пристигането или заминаването му не правеше особено впечатление на никого. А точно това целеше Тони. Той се държеше напълно предсказуемо и променяше обичайното си поведение единствено за да хвърли поглед назад, когато се усъмнеше, че някой може да го следи, но го правеше все така, без да привлича внимание.

Не можеше да си обясни защо някой би го следил, какви биха били мотивите и намеренията на подобен човек. Той беше сложил край на много от своите отношения, да не кажем почти всичките, и предполагаше, че в това се крие възможната причина. Трябва да е заради парите ми, често размишляваше той. Та не бяха ли парите в основата на всичко? Вероятно в заговора бе замесена и бившата му съпруга? Може би съдружниците му готвеха покушение, за да се докопат до неговия дял от дружеството, а може би някой конкурент бе в основата на всичко? Тони прекарваше часове, понякога цели дни в задълбочено преглеждане на финансовите параметри на всяка сделка, независимо минала или настояща, всяко сливане и присъединяване на друга компания, в търсене на нередност, за която да се захване, но не откриваше нищо. По едно време се зае с оперативните процеси на многобройните холдинги отново в дирене на… какво? На несъответствие, улика, знак, които да му помогнат да си обясни случващото се. Действително откри някои несъответствия, но когато изкусно повдигна въпроса за тях пред своите съдружници, те бяха или отстранени на мига, или обяснени по начин, който напълно съответстваше иа стандартите за оперативните процедури, които беше установил самият той.

Дори на фона на общите трудности в държавната икономика, бизнесът му беше стабилен. Именно Тони бе убедил съдружниците си да поддържат солидна база ликвидни активи и сега те правеха внимателно обмислени покупки на недвижими имоти и се заемаха с доходоносни бизнес начинания, без да зависят от банките, които бяха предприели много предпазлива политика по отношение на кредитите. Заради проявената далновидност и находчивост се беше превърнал в героя на компанията, но това не му донесе покой. Отдихът за него беше винаги краткотраен, защото всеки следващ успех вдигаше летвата на собствените му очаквания още по-високо. Този начин на живот бе изтощителен, но Тони отхвърляше другите възможности като прояви на безотговорност и мързел.

Прекарваше все по-малко време в главния офис. Не че някой там гореше от желание да му досажда с присъствието си. Просто изострилата се напоследък параноя го бе направила още по-сприхав от обичайното и той се дразнеше и от най-малката нередност. Дори съдружниците му предпочитаха да участват в управлението на компанията от другаде и когато кабинетът му оставаше тъмен, всички си отдъхваха с облекчение и работеха по-усърдно, по-съсре-доточено и проявяваха повече творчество. Такъв бе ограничаващият ефект от микромениджмънта2 - подход, който Тони се гордееше, че владее до съвършенство.

Именно в този период на отмора на повърхността изплуваха страховете му и усещането, че пряко волята си се е превърнал в обект на нечие внимание, в мишена, се засилваше. И като капак на всичко мигрената му се връщаше -всеки път все посилна. Преди да започне главоболието, обикновено губеше зрението си, започваше да заваля думи-те и с мъка завършваше изреченията си. Всичко това бе знак, че съвсем скоро невидимо острие щеше да прониже черепа му някъде зад дясното око. Ставайки болезнено чувствителен към звук и светлина, той набързо освобождаваше личния си асистент и пропълзяваше в някое затъмнено кътче на апартамента си. Там, запасен с болкоуспокоя-ващи, спеше на фона на бял шум, докато болка не останеше единствено когато се усмихнеше или поклатеше глава. Тони установи, че чаша скоч му помагаше да се възстанови, ала винаги намираше претекст да си налее още една.

Но защо точно сега, питаше се той. След месеци без нито един пристъп сега мигрената го спохождаше почти всяка седмица. Започна да следи с какво се храни, разтревожен, че някой може да опита да сипе отрова в храната или питието му. Започна да го обзема отчайваща хронична умора, дори след дълъг сън не се чувстваше отпочинал. Накрая си записа час за преглед при личния лекар, но не успя да отиде, тъй като се наложи да присъства на извънредно събрание за обсъждането на някои належащи въпроси, свързани със стратегическо присъединяване на друга компания, което не вървеше както трябва. Записа си нов час за преглед две седмици по-късно.

Когато рутината бъде нарушена от несигурността, човек се замисля за живота си като цяло, както и за това кои хора са значими за него и кои не. Общо взето Тони беше доволен от своя живот. Беше преуспял, социалното му положение беше завидно. Което не беше никак зле за отгледано от приемно семейство дете, което, въпреки че системата го бе отхвърлила, не се беше отчаяло. Беше допускал грешки, беше наранявал хора, но кой не беше го правил? Водеше живот на самотник, но в повечето време така предпочиташе. Притежаваше къща в Уест Хилс, крайбрежна вила край Дипо Бей, апартамент до река Уиламет, сигурни капиталовложения и свободата да прави почти всичко каквото пожелае. Е, водеше живот на самотник, но в повечето време