Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Той стоеше на отвесна скала, високо над бурно море. Вятърът развяваше тъмната му коса. Тя почти го усещаше - приличаше на топъл дъх. А мъжът не се боеше от бурята, докато смъртта летеше към него.

Неизвестно как тя бе застанала до него, също толкова безстрашна.

Не я ловеше сън, докато не довърши рисунката, и се разплака, когато приключи. Боеше се, че се е побъркала и са й останали само виденията. Дни наред държа картината на статива и мъжът я гледаше как работи, чисти или спи.

Или мечтае.

Каза си, че ще я опакова и изпрати на агента си да я продаде. Най-сетне потопи четката в боята и я подписа.

Саша Риге - името й, добавено в крайчеца на бурното море.

Но не я опакова. Вместо това опакова други, които бе рисувала през дългата зима, и ги приготви за изпращане.

Накрая, победена от умората, се сви на кълбо върху дивана на тавана, който бе превърнала в свое ателие, и позволи на сънищата да я завладеят.

Бурята бушуваше. Вятърът брулеше, водата се пенеше, в небето проблясваха назъбените копия на светкавици и летяха към земята като пламнали стрели. Дъждът от море­то връхлиташе скалите като плътна завеса.

Но той не помръдваше - наблюдаваше природната сти­хия. Протегна ръка към нейната.

Чакам те.

Не разбирам нищо.

Естествено, че разбираш! Кой, ако не ти! - Когато той поднесе ръката й към устните си, тя почувства как любовта буквално я заля. - Кой се крие от себе си, както правиш ти, Саша?

Желая единствено спокойствие. Желая покой. Не искам бури и битки. И теб не те искам!

Лъжи. - Устните му се извиха, когато отново подне­се ръката й към тях. - Знаеш, че ме лъжеш, че лъжеш себе си. Колко дълго ще отказваш живота, за който си създаде­на? Любовта, за която си създадена?

Мъжът обви с длани лицето й и земята под нея се раз­тресе.

Страх ме е.

Признай, че е така.

Не искам да знам.

Вгледай се във виденията си. Не можем да започнем без теб. Не можем да приключим, ако не започнем. Наме­ри ме, Саша. Ела и ме намери!

Той я притегли към себе си, притисна устни към нейни­те. Докато го правеше, бурята ги връхлетя с невиждана ярост.

Този път тя не се отдръпна.

Събуди се все още уморена, седна в леглото, притисна с пръсти клепачите си.

Намери ме... - промърмори. - Но къде? Не знам къде да търся, дори да искам. - Пръстите й пробягаха по устни­те й, можеше да се закълне, че все още усеща натиска на неговите върху тях.

Достатъчно. Стига толкова!

Стана бързо, започна да събира скиците от стените, от таблото, пускаше ги на пода. Ще ги изкара навън, ще ги

изхвърли. Ще ги изгори. Ще ги махне от къщата си, от главата си.

После ще излезе и тя, ще замине някъде, където и да е. От години не беше ходила никъде. Някъде на топло, каза си, докато се опитваше неистово да се отърве от сънищата си. На някой плаж.

Чу как дъхът й се учести, видя как пръстите й затрепе­риха. Усещайки, че всеки момент може да припадне, седна на пода между скиците - слаба жена, чието тегло се бе стопило заради сънищата. Русата й коса бе прибрана в обичайния разрошен кок, върху ясносините й очи бе лег­нала сянка.

Взря се в ръцете си. В тях имаше талант. Винаги го бе имала, винаги щеше да е благодарна за този дар. Но тя притежаваше и други дарове, за които не бе толкова бла­годарна.

В съня той я бе помолил да се вгледа във виденията си. Почти през целия си живот тя се бе старала с всички сили да не обръща внимание на вродените си ясновидски спо­собности.

Да, да се скрие от самата себе си, точно както бе казал той.

Ако се отвореше към ясновидството си, ако го приеме­ше, щеше да изпитва болка и мъка. И да знае какво ще се случи.

Притвори очи.

Ще разчисти ателието - ще си даде време. Ще събере всички скици и ще им направи опис. Няма да ги изгори, разбира се, че няма. Преди в нея бе говорил страхът.

Ще ги опише и ще замине някъде. Ще се махне от къщи за седмица-две - да помисли и да реши.

Клекна на пода и се зае да събира скиците, да ги под­режда по своя си начин. Жената с очите на вълчица, мъжът с меча - скици на хората от сънищата й, нарисувани заед­но.

Морски и други пейзажи, палат, който блести на един хълм, каменен кръг.

Тя постави върху купчината една от дузината скици на мъжа, когото бе сънувала току-що, посегна за друга.

И вече знаеше.

Беше нарисувала сърповидния остров от различни ъгли, а този показваше отвесни скали, вълнисти хълмове, обрас­ли с дървета. Показваше как островът се носи в морето, окъпан от слънчева светлина. Нагъсто построени къщи образуваха град, в далечината се виждаше пейзаж, проря- зан от планини.

Докато изучаваше нарисуваната с молив скица, тя по- лека-лека придоби цвят и оживя. Обилна зеленина в хиля­ди нюанси - от бледо до изумруденозелено. Много синьо: тъмно, наситено или разпенено заради вълните. Имаше и плаващи лодки, фигури, гмуркащи се от високи скали, за да плуват и да се забавляват в морето.

Виждаше се и носът, на който Саша беше застанала с мъжа, когато се разрази бурята.

Добре тогава, ще отида, реши изведнъж. Зачуди се дали се предава, или се изправя срещу страховете си. Но щеше да отиде да огледа мястото.

Това или щеше да сложи край на сънищата, или да ги съживи, както бе оживяла рисунката в ръцете й.

Тя отиде до малкото си писалище, отвори лаптопа. И си запази полет за Корфу.

Даде си само два дни за приготвяне на багажа, органи­зиране на подробностите и почистване на къщата, за да не може да промени решението си. Спа в самолета, без съни­ща, благодарна за отмората. И все пак пътуването в такси­то от летището до избрания хотел в близост до Стария град премина като в мъгла. Объркана, тя се регистрира, като полагаше усилия да се усмихва, да проведе очаквания учтив разговор с рецепционистката, с веселото пиколо с веселите очи и силен акцент, докато двамата се изкачваха с тесния асансьор до нейната стая.

Не беше помолила за определен етаж или изглед. Дос­татъчно й бе, че е предприела подобна стъпка, където и да я отведе тя. Но не беше изненадана, изобщо не беше изне­надана, когато пристъпи в стаята, едва забелязвайки мебе­лировката й, и видя прозореца, синьото небе и пясъка, който познаваше толкова добре.

Отхвърли с усмивка предложението на пиколото да й донесе лед или нещо друго. Просто отново искаше уеди­нение. Летищата, самолетът, гъмжилото от хора - сякаш все още бяха около нея.

Останала сама, тя отиде до прозореца, отвори го, зада пусне вътре прохладния пролетен ветрец с аромат на море и цветя, и огледа сцената, която бе скицирала преди някол­ко седмици и донесла с още няколко в портфолиото в ку­фара си.

Не почувства нищо освен замаяност от часовата разли­ка и умора от пътуването. И донякъде учудване, че наис­тина бе дошла толкова далеч вследствие на едно импул- сивно решение.