Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Отдръпна се от прозореца и се зае да разопакова багажа си, за да си върне чувството за принадлежност и ред. После просто легна на кревата и отново се унесе в сън.

Светкавици и бури, мощта на слънцето, мощта на мо­рето. Три звезди - толкова ярки и блестящи, че очите я заболяха. Когато се откъснаха от извивката на луната, облени в потоци светлина, светът се разтресе.

Кръв и битки, страх и бягство. Високо изкачване, дъл­боко гмуркане.

Любовникът от сънищата й, който обладава устата й, тялото й, кара я да изпитва непознати емоции. Толкова силни. Така много. Но на нея все не й е достатъчно. Собс­твеният й смях, почти неузнаваем, изпълнен с радост. Сълзи, родени от тъга.

В тъмнината проблесна светлина. В тъмнината тя дър­жеше огън в ръката си. Докато го вдигаше нагоре, за да го видят всички, земята потрепери, затъркаляха се камъни. Нещо я нападна яростно със зъби и нокти.

За бога, Саша, събуди се!Размърдай си задника!

- Какво? - Тя се събуди рязко, гласът все още отекваше в главата й, сърцето й все още биеше учестено от уплахата.

Просто поредният сън, каза си тя, просто поредният, който да прибави към колекцията си.

Светлината бе омекнала и сега се стелеше като коприна над водата. Саша нямаше представа колко дълго е спала, но гласът от съня й имаше право. Време беше да се събуди.

Отстрани следите от пътуването с един душ, облече чисти дрехи. Тъй като нямаше да работи, остави косата си разпусната. Наложи си да излезе от стаята. Ще слезе долу, ще седне на терасата, ще пийне нещо. Беше се отказала от спокойствието и усамотението си и беше дошла тук.

Сега нещо или някой трябваше да дойде при нея.

Тя излезе от хотела, пое по алеята под една пергола, гъсто обвита със салкъм, който вече започваше да цъфти. Ароматът му я следваше, докато се отдалечаваше от ба­сейна с подредените около него платнени шезлонги, на­сочвайки се към каменна тераса. Керамични саксии, пре­ливащи от огненочервени и морави цветя, проблясваха на слънцето, което вече бе поело на запад, едрите листа на палмите не помръдваха.

Върху каменните плочи бяха пръснати маси под сенчес­ти чадъри - всичките яркобели. Тя забеляза, че само ня­колко са заети, и изпита облекчение. Ней предлагаха уеди­нение, но беше приятно тихо. Избра да седне на маса, леко отдалечена от останалите, и се упъти към нея.

Жената също седеше малко встрани. Имаше къса кафя­ва коса със златисти нишки и дълъг бретон, който се спус­каше до кехлибарените стъкла на слънчевите й очила. Беше се облегнала назад в стола - яркооранжевите й гуменки бяха подпрени на другия край на масата за двама - и отпи­ваше нещо пенливо от чаша за шампанско.

За миг проблесна светлина и сърцето на Саша трепна. Знаеше, че се е вторачила невъзпитано, но не можеше да се спре. Разбра защо, когато жената смъкна слънчевите очила на носа си и я погледна над тях.

Очи на вълчица, златисти и неопитомени.

Саша овладя желанието си да се обърне и да се върне в стаята си, където щеше да е в безопасност. Вместо това си наложи да продължи да върви, докато златистите очи я оценяваха.

Съжалявам - поде тя.

За какво?

Аз... Познаваме ли се?

Жената вдигна вежди изпод дългия бретон.

Трябва ли?

Познавам лицето ти, помисли си Саша. Виждала съм го безброй пъти.

Може ли да седна?

Жената кимна леко, продължи да я проучва с немигащ поглед. Свали нехайно крака от стола.

Разбира се, но ако възнамерявате да ме сваляте, аз предпочитам мъже. Само веднъж съм била с жена - в ко­лежа.

Не, не е това. - Саша седна, помъчи се да се ориенти­ра. Преди да успее, край масата се появи сервитьор с бяло сако.

Калиспера 3. Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожо?

Да, всъщност да. Ъъъ, вие какво пиете?

Жената повдигна чашата си.

Прасковено белини 4.

Звучи добре. Искате ли още едно? Ще ви почерпя.

Под гъстия си бретон веждите на жената се повдигнаха.

Разбира се.

Тогава две, благодаря. Аз съм Саша - каза тя, когато сервитьорът тръгна, за да изпълни поръчката.

Райли Пуин.

Райли* "*. - Име, което отива на лицето, помисли си Саша. - Знам как ще прозвучи, но... аз ви сънувах.

Райли огни нова глътка, усмихна се.

Звучи така, сякаш ме сваляте. Наистина сте хубава, Саша, но...

Не, не, имам предвид буквално. Познах ви, защото ви сънувам от месеци.

Хммм... И какво правех?

Не очаквам да ми повярвате. Но сънищата са причи­ната да съм тук, в Корфу. Не мога... почакайте! — Рисунки­те, досети се тя, и се надигна от мястото си.

Все пак една картина струваше колкото милион приказ­ки.

Искам да ви покажа нещо. Ще ме изчакате ли?

Райли сви рамене, вдигна чашата си.

Скоро ще ми донесат ново питие, така че ще съм тук още известно време.

Пет минути - обеща Саша и се отдалечи бързо.

Докато отпиваше от питието си, Райли мислеше. Знаеше

всичко за сънищата и не би ги отхвърлила с лека ръка. В живота си беше видяла и преживяла твърде много, за да отхвърли нещо с лека ръка.

А тази Саша Риге й се стори искрена. Нервна, прекале­но напрегната, но искрена. Тя обаче си имаше причини да е в Корфу и те не включваха участие в нечии сънища.

Сервитьорът се върна с табла, остави на масата питие­тата, купичка с едри маслини, друга - с екзотични ядки.

Другата дама? - попита.

Забрави нещо. Ще се върне. - Райли му подаде праз- ната си чаша. - Евхаристо*.

Опита един бадем и продължи да съзерцава морето, но отмести поглед, когато чу забързани стъпки от сандали на платформа, отекващи върху каменната настилка.

Саша отново седна, държеше кожено портфолио.

Аз съм художничка - поде тя.

Поздравления.

Тези сънища ме спохождат цяла зима. Започнаха още в началото на годината. Всяка нощ. - Неспокойни сънища,

Благодаря (гр.). - Б. пр.

но тя не беше готова да сподели толкова. - Скицирах хо­рата, местата в тях - онези, които се повтарят.

Разтвори портфолиото си, избра скицата, която я бе довела до мястото, където седеше сега.

Направих я преди няколко седмици.

Райли взе рисунката, зае се да я изучава с присвити устни.

Добра сте. И - да, това е Корфу.

А това сте вие.

Саша постави на масата скица на Райли в цял ръст. Беше с панталони с много джобове, туристически обувки, изно­сено кожено яке, широкопола шапка. Ръката й почиваше върху дръжката на нож в кания, пъхнат в колана й.

Докато Райли вземаше рисунката в ръце, Саша постави на масата друга.

Тук също.

Този път я беше нарисувала до раменете как гледа пра­во напред, извила устни в усмивка.

Какво значи това? - промърмори Райли.

Не знам, трябва да разбера. Бях започнала да мисля, че се побърквам. Но вие сте реална и сте тук. Както и аз. Не знам за останалите.

Какви „останали"?

Общо сме шестима. - Саша отново зарови в портфо­лиото. - Работим заедно, пътуваме заедно.