Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Тя е мрак, изпълнен с ламтеж. Желанието да има това, което иска, я поглъща изцяло. Онова, което трите луни са създали с любов, преданост и надежда - тя ще го опорочи. Изгорила е даровете си и всичко добро в себе си и е оста- нала само лудостта. Тя е готова да убие, за да ги притежа­ва: огъня, леда, водата. Ако се сдобие с тях, ще унищожи цели светове, ще унищожи всичко, за да живее тя.

Саша вдигна ръце към главата си.

Боли!

Често ли ти се случва?

Правя всичко възможно да го спра.

Сигурно затова имаш главоболие. Не можеш да се пребориш със собствената си природа. Трябва да се научиш да я контролираш и да се приспособиш. - Райли потърси с поглед сервитьора и поръча с жест. - Да пийнем по още едно.

Не мисля, че за мен е добре да...

Хапни малко ядки. - Райли енергично побутна купич­ката към нея. - Не можеш да се преструваш - никой не с толкова добър. А и аз имам усет за хората - не толкова явен, но надежден. Затова ще пийнем по още едно, ще обсъдим положението и после ще помислим какво да пред­приемем.

Възнамеряваш да ми помогнеш?

Така както виждам нещата, ще си помогнем взаимно. Моето проучване сочи, че Огнената звезда е в Корфу или около него - а твоите сънища го потвърждават. Може да си ми от полза. А сега...

Тя замълча и отметна бретона си, докато гледаше над главата на Саша.

Гледай ти, става все по-интересно!

Какво има?

Мъжът мечта. - Райли изписа на лицето си закачлива усмивка, посочи с пръст.

Саша се изви в стола си и го видя. Мъжът, който дър­жеше светкавицата. Онзи, който бе обладал тялото й.

Тъмните му очи пробягаха по лицето на Райли, срещ­наха нейните. Задържаха се. Все така гледайки я, мъжът се насочи към масата им.

Привет, дами. Великолепен изглед, нали?

Непринуденият му глас с ирландски акцент накара ко­жата на Саша да настръхне. Тя се почувства като уловена в капан, сякаш я бяха затворили в лъскава сребърна клетка.

А когато той се усмихна, тя се изпълни с копнеж.

Откъде си, ирландецо? - попита Райли.

Малко село в Слайго, едва ли сте го чували.

Пробвай.

Клунакул.

Знам го. Разположено е в подножието на планината Окс.

Точно така. - Той махна с ръка и подаде на Райли букетчето детелини, което се появи в нея. - Символ на далечния ми дом.

Много мило.

Американки? - Той отново погледна към Саша. - И двете?

Така изглежда. - Райли видя как погледът му се пре­мести, спря върху скиците. Тя не каза нищо, когато мъжът посегна и вдигна тази с шестимата души на нея.

Не беше шокиран, помисли си Райли. По-скоро заин­тригуван.

Много любопитно! Вие ли сте художничката? - по­пита той Саша. - Имате добра ръка и око. И за мен казват същото. - Той се усмихна. - Може ли да седна при вас?

Без да чака потвърждение, той взе един стол от съсед­ната маса, придърпа го. Седна.

Май имаме много да си говорим. Аз съм Бран. Бран Килиан. Какво ще кажете да ви поръчам по питие и да си поприказваме за луната и звездите?

2

Саша се опита да запази спокойствие, когато той се наста­ни удобно и си поръча чаша от местното червено вино.

Бран сякаш се бе материализирал от сънищата й. Тя познаваше лицето му, тялото му, гласа му, миризмата му. Беше спала с него.

Но той не я познаваше.

Не знаеше, че сърцето й се е качило в гърлото, нито чс е сплела ръце под масата, за да не треперят.

Тя се нуждаеше от малко време, за да се съвземе - по­мисли си да събере скиците и да се махне, но той обърна разкошните си тъмни очи към нея.

Може ли? - попита и без да изчака отговора й, взе една от скиците на Райли.

Много добре те е уловила.

Така изглежда.

Отдавна ли се познавате?

Няма и половин час.

Единствената му реакция беше леко повдигнатата веж­да - онази с белега като светкавица.

Чудесно.

Той започна да разглежда скиците една по една, като едновременно ги подреждаше.

А останалите трима души?

Тя не ги познава. Но ти не изглеждаш много учуден.

Светът е пълен със загадки, нали?

Какво правиш в Корфу? - поиска да знае Райли.

Той се облегна назад с виното, усмихна се.

На почивка съм.

Хайде, Бран. - Райли направи жест със своята чаша. - След всичко, което сме преживели заедно.

Iючувствах, че трябва да съм на това място - каза той простичко и взе рисунката с луната и трите ярки звезди. - И явно е така.

Ти знаеш кои са те.

Бран премести поглед към Саша.

Знам кои са, да. Но къде са, е друга работа. Имам една от твоите картини.

Моля?

Онази, която си нарекла „Тишина". Гора, огряна от мека утринна светлина, тясна пътека, която се вие между дървета в лятно зелено, някои от тях покрити с мъх, проб­лясващ кротко, като шепот. В дъното на картината има друга светлина, по-ярка, по-дръзка - сякаш те зове. Човек се пита какво има в края на пътеката.

Бран взе друга рисунка, на нея бе изобразен той - здра­во стъпил на земята, отметнал назад глава, от върховете на протегнатите му пръсти излита синя светкавица.

Всичко това е много интересно, нали?

Изобщо не знам какво означава. Нищо не разбирам.

Но въпреки това си дошла. От Америка?

Да.

И ти, Райли. От Америка?

Първоначално. Доста се местя. А ти си дошъл от Ирландия.

Първоначално. Но дотук - от Ню Йорк. Имам жили­ще там.

И с какво се занимаваш? - попита Саша.

И да бе забелязал острия й тон, с нищо не го показа.

Магии - обясни и й подаде пасифлора с наситен морав цвят. - Ръката е по-бърза от окото - каза нехайно, - още повече че лесно можеш да заблудиш окото.

Ти си маг.

Да. На сцената, уличен - зависи от настроението ми.

Маг, замисли се Саша. Светкавицата би могла да сим­волизира характера на работата му. Но не обясняваше всичко останало. Нищо не го обясняваше.

Тя погледна към цветето в ръката си, после към Бран.

На запад зад него слънцето залязваше - пламтяща ог­неночервена експлозия със златисти оттенъци.

Има и още нещо - каза тя, но всъщност си помисли: „ Ти си и още нещо".

Винаги има. Ако вземем предвид това, и това. - Той остави скицата на звездите най-отгоре на купчината ри­сунки. - Май ние тримата трябва да си поговорим. Защо не го направим, докато хапваме?

Добра идея. Ти ли черпиш, ирландецо? - попита Рай­ли.

За да имам привилегията да вечерям с две красиви жени? Разбира се. Какво ще кажете да се поразходим, до­като намерим подходящо място?

Става.

Когато Саша не каза нищо, Бран взе цветето от нея, пъхна го зад ухото й.

Ти не си страхливка, Саша Риге, иначе нямаше да си тук.

Тя само кимна, прибра рисунките в портфолиото и стана.

Ще ви кажа какво знам, ако и вие ми кажете какво знаете.

Така е честно.

Поеха по тясната калдъръмена улица на Стария град, пълна с колоритни магазинчета, сергии и кафенета на тро­тоара. Здрачът придаваше на въздуха нежен лавандулов оттенък и Саша го съхрани в паметта си, знаейки, че ще иска да го нарисува. Стари, напечени от слънцето къщи, саксии с избуяли цветя, яркочервена дреха, простряна на въжето над главите им между останалото пране, чакащо да бъде внесено и прибрано в шкафа.