Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- И това няма да е противозаконно? - замисли се Кларънс.

- Казва, че няма да е. Не и докато е жив. Това място е негова собственост, той знае всички кодове за достъп, така че няма да е влизане с взлом или нахлуване в чужда собственост. Той ще е с нас, така съвестта ти ще е чиста.

Кларънс се замисли.

- Можеш ли да ни помогнеш?

Кларънс кимна.

- Тони предлага да го направим тази вечер. Можем ли да посетим майка ти сега?

Кларънс отново кимна и погледна стенния часовник.

- Имаме много време. Ще се обадя в дома, за да я подготвят за посещението ни. Всички ли ще отидем?

- Аз трябва да остана с Каби - каза Моли. - Но искам да знам всичко за развитието на нещата, ама наистина всичко. Може ли?

- Знаеш, че винаги ти казвам всичко, скъпа. Грижи се добре за Каби, докато ние тримата си играем на Джеймс Бонд.

Кларънс вече разговаряше по телефона.

Маги прегърна Моли силно и нежно.

- Тони казва, че имаш благословията му - прошепна й

тя.

- За какво? - попита Моли.

- За брат му… ако нещата между вас се получат, имаш благословията му.

Моли се усмихна.

- Човек никога не знае. - Тя се притисна отново в Маги. - Благодаря ти, Тони, обичам те!

Думите й изненадаха Тони, както и емоциите, които го обзеха, когато ги чу.

~ И аз те обичам - отвърна той с подрезгавял глас. Маги се усмихна.

- Казва, че и той те обича.

ЗАКЛЮЧЕНИ СТАИ

Човек не е такъв, какъвто се е представил в последния разговор с теб, а такъв, какъвто е бил през цялото време на взаимоотношенията ви.

РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ

Майка ви много ще се радва да ви види - каза с усмивка доброволката и поведе Маги и Кларънс по коридора към единичната стая.

В друг момент подобно изказване би подразнило Кларънс, но не и тази вечер. Стомахът му беше свит от очакването, а колкото повече наближаваше решаващият момент, толкова по-вероятно му се струваше като изход разочарованието. Не знаеше как би го понесъл. Господи, помоли се той, неведоми са Твоите пътища. Ето една идеална възможност да Го докажеш за пореден път. Благодаря Ти, че Си е мен, благодаря Ти за Маги и, особено тази вечер, за Тони.

- Кларънс, никога не си ми разказвал за баща си - каза Маги с приглушен глас.

- Беше добър човек. Почина преди около десет години. Беше съвършен баща, но майка беше движещата сила в нашето семейство. Неговата смърт не беше толкова мъчителна, колкото тази болест… каквото и да представлява тя. Той си отиде, а мама остана някъде между двата свята и ние не можем да установим контакт с нея.

Тони слушаше. Изразът „между двата свята“ го накара да се усмихне и той понечи да се включи в разговора, но се въздържа. Моментът не беше подходящ.

Мека светлина изпълваше стаята, в която влязоха. Вътре седеше елегантна възрастна чернокожа жена, облечена в червено и черно. Имаше красиви черти, високи скули и блестящи очи, които разкриваха нейното отсъствие.

След като доброволката излезе, Маги доближи Кларънс и го целуна по устните, дълго и нежно. Така и така разполагаше само с една целувка, поне тя да е каквато трябва. Тони се озова на място, което преди бе посетил само за кратко, подредено и просторно. Гледаше в очите на Маги отблизо, от интимно разстояние.

- Добре, достатъчно - извика той.

Двамата влюбени разделиха устни с усмивка.

Кларънс отиде до майка си и се наведе към нея.

- Здравей, мамо! Аз съм Кларънс, синът ти.

- Съжалявам. - Жената отмести поглед, по лицето й не личеше да го е разпознала. - Кой сте вие?

- Кларънс, твоят син. - Полицаят се наведе и целуна майка си по челото. Тя се усмихна, а Тони се плъзна за втори пъг.

Мястото, на което попадна, се различаваше от всички други места, които бе посещавал. Светлината беше някак приглушена, а видимостта - ограничена. Той виждаше лицето на Кларънс, по което се четеше изпълнено с надежда очакване.

- Госпожо Уолкър? - Гласът му се отрази в невидими стени и прозвуча като в метална тръба. - Госпожо Уолкър? - извика отново, но никой не му отвърна, единствено ехото от собствения му глас. През очите на възрастната жена Тони видя, че Кларънс седна до Маги и двамата зачакаха. Той старателно бе репетирал посланието, което Кларънс го бе помолил да предаде на майка му, но нея я нямаше наоколо.

Хрумна му един въпрос, който моментално предизвика у него паника: Как щеше да се върне обратно? Не беше помислил за това. Никой не беше помислил. Сигурно щеше да остане във възрастната жена. Но колко дълго? През останалата част от живота й? Или може би когато тялото му престанеше да се бори за живот в болницата, душата му щеше да се върне в него? Нито една от двете възможности не му се струваше особено приятна. Освен това у него се надигаше чувство на клаустрофобия. Може би ако Кларънс целунеше майка си отново, той щеше да се върне в него? Не беше сигурен в това и несигурността будеше безпокойство.

Но знаеше, че е постъпил правилно. В това беше убеден. Още когато Кларънс му беше казал молбата си, той знаеше, че това е правилното решение, и още не се беше разколебал. Тази мисъл го успокои. Кога за последно беше правил услуга на някого, без да очаква нещо в замяна, без користни помисли? Не можеше да си спомни. Може би бе попаднал в капан, от който нямаше измъкване, но той прие ситуацията с чувство на удовлетворение и дори задоволство.

Спомни си за малкия танц, който Баба му беше показала. И го опита. Озова се с лице срещу непрогледна тъмнина. Когато очи те му започнаха да се приспособяват, той различи поредица от врати по продължението на мъждиво осветен коридор. Той внимателно се насочи към първата врата. Когато натисна дръжката й, тя се отвори леко, без съпротивление. Внезапно заструилата ярка светлина го накара да обърне глава настрани, докато очите му отново се адаптират. Когато погледна напред, установи, че стои в края на поле с неузряла пшеница, което се простираше докъдето стигаше погледът. Зелените класове се поклащаха на лекия ветрец. От мястото, където стоеше, тръгваше пътека, която се губеше в малка гора от величествени дъбове. Гледката беше прекрасна и мамеща, но той затвори вратата и отново се озова в непрогледна тъмнина.

Изведнъж чу глас, който като че ли тихо си тананикаше. Ослуша се. Гласът идваше някъде откъм редицата врати и Тони тръгна опипом по стената нататък. Хвърли бърз поглед назад и в неясната далечина видя Маги и Кларънс, хванати за ръце, в очакване.

Когато стигна до третата от многобройните врати, установи, че гласът определено идваше иззад нея. Усмихна се, когато видя, че беше залостена със същото резе като вратата към собственото му сърце. Натисна дръжката, механизмът се задейства без усилие и той влезе в просторно помещение. По стените, покрити с ламперия от махагон и черешово дърво, имаше полици, повечето от които - претъпкани с книги. Множество фотографии и сувенири бяха подредени по останалите. Тананикането вече се чуваше от по-близко и Тони тръгна покрай една от стените. Стигна до ъгъла, сви след него и спря. Тогава я видя - същата жена, която седеше в стаята навън, но по-млада. Изглеждаше също така по-будна и активна.