Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Антъни? - попита тя и озари с усмивка помещението.

- Госпожо Уолкър? - Тони беше поразен.

- Моля те, наричай ме Амелия - каза тя, все така усмихната. - Хайде, младежо, ела и поседни до мен. Очаквах те.

Той седна и с учудване забеляза, че може да вижда собствените си крайници. Жената му подаде голяма чаша с черно кафе, от което се издигаше пара. Той я пое с благодарност.

- Как…?

- Не съм сама тук, Антъни. Имам си многобройна компания. Всичко е временно и все пак доста трайно. Трудно е да се обясни как нещо може да е втъкано в друго и едновременно с това да е негово продължение. - Гласът й беше чист и благ, говорът й се лееше като мелодия. - Тялото желае да остане в оковите си колкото е възможно по-дълго. Моето, както изглежда, подобно на нрава ми, е доста упорито. Упорито, харесвам тази дума. Звучи подобре от опърничаво, не мислиш ли?

И двамата се засмяха. Разговорът им тръгна лек и откровен.

- Не съм сигурен дали така трябва да формулирам въпроса си, но можеш ли да напускаш тази стая?

- За момента, не. Вратата, през която влезе, не може да се отваря отвътре. Но тук ми е добре. Разполагам с всичко, от което имам нужда, докато чакам. Всичко, което виждаш, са моите спомени. - Тя направи широк жест с ръка. - Подреждам ги и ги съхранявам за изговарянето. Нищо не се е изгубило.

- Нищо?

- Е, има някои неща, които не мога да възстановя в паметта си, но нищо не е действително загубено. Нали се сещаш за онези моменти, когато виждаш някой прекрасен залез и си наясно, че никой фотоапарат не може да запечата целостта и дълбочината на този миг, затова се опитваш да го задържиш, да го вдълбаеш в паметта си? Разбираш ли какво имам предвид?

- Да, напълно - кимна Тони. - Моментната радост, а после чувството за загуба и празнота.

- Е, може да ти се струва чудо, но нишо от това не се губи. Във вечността всичко ще бъде отново изговорено и припомнено и припомнянето ще е реално преживяване. Думите - каза тя и отново се усмихна - са ограничение, когато човек се опитва да говори за подобни неща.

Известно време двамата останаха мълчаливи и Тони усети, че би могъл да остане на това място, напълно доволен, докато не дойдеше време за нещо друго, каквото и да е то. Амелия посегна и докосна ръката му.

- Благодаря ти, Антъни, че дойде да посетиш една възрастни жена. Къде се намирам, знаеш ли?

- В дом за специализирани грижи. Доста добър, доколкото видях. Семейството ти, изглежда, не жали средства. Не знам дали разбра, но дойдох при теб с Кларънс, твоя син.

- Наистина ли? - възкликна жената и се изправи. - Моят Кларънс е тук? Дали ше може да го видя?

- Не съм сигурен, Амелия. Дори не знам как аз самият ще изляза оттук. Не че бързам да си тръгвам. Кларънс ме помоли да ти предам…

- Нека проверим, какво ще кажеш? - предложи въодушевено тя, хвана ръката му и го задърпа към вратата, през която бе влязъл. Както беше отбелязала по-рано, вратата не можеше да бъде отворена отвътре. Нямаше дръжка. Имаше единствено малка ключалка на височината на очите. Самата врата беше стара и направена от дъбово дърво. Солидна и сигурна, тя като че ли охраняваше изхода. Тони забеляза, че по повърхността й бяха гравирани някакви големи фигури, но те бяха едва различими.

- Херувими - отговори тя на въпроса, който тъкмо се оформяше в съзнанието му. - Удивителни създания. Носят невероятна утеха. Обичат да охраняват… врати, порти, проходи и други подобни.

И тогава Тони се сети. Разбира се! Той бръкна под ризата си и извади ключа, който бе избрал от голямата халка. Възможно ли беше да е този? Неуверено, сдържайки дъха си, той го пъхна в ключалката и завъртя. Връвта, на която беше окачен, засия с пулсираща синя светлина и вратата се отвори, позволявайки светлината от помещението, където се намираха, да изпълни коридора и пространството зад очите й. Ключът изчезна и Амелия и Тони останаха с отворена от смайване уста.

- Благодаря Ти, Исусе! - прошепна Амелия, мина покрай Тони и се запъти към прозорците на очите си. През тях видя своя Кларънс и една жена, която не познаваше.

- Мамо! - Кларънс погледна право в очите на майка си. - Мамо, каза ли нещо?

- Амелия, очите ти са прозорците към твоята душа -прошепна й Тони. - Може би ако му заговориш, ще те чуе.

Амелия стоеше пред прозрачната преграда, видимо развълнувана.

- Кларънс?

- Мамо? Ти ли си? Чувам те. Знаеш ли кой съм?

- Разбира се, че знам. Ти си моето сладко пораснало момче. Погледни се само какъв хубавец си станал!

Кларънс скочи и се озова в прегръдката й. Тони не разбра как се получи, но той сякаш внезапно се озова вътре с тях двамата, макар да си оставаше навън. Когато Амелия се усмихваше вътре, усмихваше се и тялото й отвън. Когато разтваряше обятия вътре, прегръщаше Кларънс отвън. По някакъв начин тя оживи тялото си и Кларънс не успя да сдържи сълзите си - цялата скръб, която се беше насъби-рала толкова месеци, изби на повърхността. Тони погледна към Маги. И нейното лице беше обляно в сълзи.

- Мамо, толкова ми липсваше. Съжалявам, че те оставихме тук, но никой от нас не беше способен да се грижи за теб. Не успях да си взема сбогом с теб…

- Замълчи, момчето ми, замълчи. - Тя седна. Изглеждаше мъничка и фина в сравнение с мъжа, когото бе прегърнала нежно и галеше по главата.

Тони също плачеше. Скръбта по собствената му майка се бе събудила в него. Но тази болка му харесваше, защото беше знак за истинска, жива човешка връзка, и той й се отдаде изцяло.

- Моето момче - шепнеше Амелия. - Не мога да остана дълго. Този момент ми е дар от Бог, неочаквано съкровище, бегло надзърване в нещо, което не можеш да си представиш. Кажи ми набързо как са всички. Какво съм изпуснала?

И Кларънс разказа на майка си кой беше се сдобил с бебе, кой беше си сменил работата, как се развиваха децата и внуците й - все ежедневни, земни неща, които изглеждат банални, но съдържат в себе си товара на вечността. Възрастната жена ту се смееше, ту се просълзяваше. После Кларънс й представи Маги и двете жени на мига станаха приятелки.

За Тони този ден беше свят, всички прости действия и думи бяха обгърнати сякаш от ореола на необикновеното. Нищо вече не беше същото.

Измина час и Амелия почувства, че наближава мигът да си вземе сбогом.

- Кларънс?

- Да, мамо?

- Искам да те помоля за нещо.

- Ще направя всичко, каквото кажеш, мамо.

- Следващия път, когато дойдеш да ме посетиш, ще вземеш ли и китарата си, за да ми посвириш?

Кларънс се облегна назад в стола си, изненадан.

- Мамо, не съм свирил на китара от години, но ако това е, което искаш, обещавам да го направя.

- Много бих желала отново да ми посвириш - усмихна се Амелия. - Това ми липсва ужасно. Понякога, когато е напълно тихо, чувам музика и това е много успокояващо.

- В такъв случай, мамо, с най-голяма радост ще ти по-свиря. А и на мен вероятно ще ми се отрази добре.