Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Но това е гениално! Възможно ли е изобщо? - изуми се Райли. - Защото наистина е гениално и сега и аз искам да се ритна отзад, задето се усъмних в плана ти.

Това тук е моето място и видението на Саша за него. Така че, да, възможно е.

Дойл пристъпи към масата.

През рисунката - до крайбрежието на Клеър.

Откъдето са твоите хора. - Бран се взря изучаващо в Дойл. - Мисля, че и това не е случайно.

Дойл погледна Бран в очите, премести поглед кьм Саша.

Доверие не се печели лесно, но вече имате моето.

Ние сме шестима, всичките свързани с една цел, тър­сенето на звездите - добави Бран и докосна ръката на Саша. - Трябва ми съгласието на всички.

Сойер огледа стаята, кимна.

Имаш го.

Тогава... - Бран отиде до плота, вдигна звездата в къл­бото. Постави я внимателно върху рисунката, в светлината в края на пътеката. - Щом сме единодушни, нека всеки пос­тави ръка върху кълбото и изрече следните думи. Заедно:

За да защитя този ярък огън, тази чиста светлина, аз я изпращам там, където не може да я зърне ничие око, не може да я докосне ничия ръка, не може да я притъпи никаква тъмнина.

Докато повтаряха думите му, Бран вдигна ръце нагоре, сякаш извличаше сила от ншцото. Тя се завихри около кълбото.

Докато сваляше ръце, чиито пръсти бяха разперени над ръцете на останалите, звездата започна да потъва в карти­ната. Проблясвайки в червено и златисто, огънят й искре­ше и потрепваше върху смълчаната пътека.

Изведнъж потече към светлината, огря силно всички.

И престана да пламти.

Усетих я! - Райли вдига ръката си, обърна я с дланта нагоре. - Топлината - нейната или твоята, Бран - силата й. А сега няма ниъцо.

Сега е на безопасно място.

Но картината е неъцо като портал към нея, нали?

Бран кимна по посока на Сойер.

Затова, както поисках да ми я изпратят, така ъце я върна обратно. И тя е е извън досега на Нереза.

Може би следваъцото, което трябва да предприемем, е да изчезнем оттук - предложи Райли. - В противополож- ната посока.

Едва ли ъце успеем да се измъкнем без бой - усъмни се Дойл. - Дори Сойер да може да направи бързо групово преместване.

Има и оъце неъцо. - Бран погледна към Саша. - Нали?

То не е... тоест ние не сме приключили оъце. Не знам заъцо. И не знам къде да търсим следваъция път или коя звезда трябва да търсим. Не мога да видя или почувствам ниъцо. Аз... Може би ние шестимата е трябвало да намерим и заъцитим само първата звезда.

Не го вярвам! - Сойер поклати глава. - Изобщо!

Значи се доверяваш, но в същото време се съмняваш! - Явно раздразнен, Бран протегна ръка над картината и тя изчезна.

Не съм бърз като теб.

По-добре да направим малка почивка. Около час. - Райли постави ръка върху рамото на Саша.

Но първо трябва да преместим лодката от двора.

Първо ще почакаме да се стъмни. Не искам хората на кея да получат сърдечен удар. Един час е добре. - Сойер се изправи на крака. - Нека го използваме, за да „презаре- дим". Трябва да осведомя семейството си за положението. Може да получа някой и друг съвет.

А когато тя дойде? - поиска да знае Дойл.

Ще изсипя отгоре й гнева на хиляди светлини - ус­покои го Бран. - Отвисоко. Ще я подплаша и може да й причиня малко болка. Това ще ни даде време да отидем където трябва.

Аз ще прегледам отново картите - заяви Сойер.

Аз пък ще се обадя тук-там. - Райли го последва и също излезе от стаята.

Саша понечи да почисти кухнята, но Аника я дръпна настрани.

Не, аз ще го направя! Ти си почивай.

Благодаря ти. Идеята не е лоша.

По-добре иди с нея - промърмори Аника на Бран, когато Саша излезе. - Все още е разстроена. Тя те защити. Ти също трябва да я защитиш.

Бран въздъхна и се наведе да я целуне по бузата.

Май ти ще се окажеш най-добрата от всички ни.

Хайде, върви. - Дойл отново обърна поглед към вра­тата. - Аз ще стоя на пост.

Когато Бран се качи горе, тя стоеше край отворения френски прозорец с гръб към стаята.

Не знам защо ми се сърдиш. Не мога просто да щрак­на с пръсти и да разбера какво ти е в главата.

Не ти се сърдя. Грешиш.

Знам какво усещам.

Може би е собственият ти гняв.

Тя се извърна рязко.

Чувствам твоя и, да, това ме влудява! Правя всичко по силите си, всичко, дори след като виждам как хората, на които държа, биват нападани с нокти и зъби! В същото време ти ме предпазваш така, че да нямам и драскотина. Не искам да съм слабото звено!

Ти си единствената, която го мисли, и грешиш.

Тогава спри да се ядосваш, че не мога да получавам видения, когато ми скимне. Г оси оди! - Тя притисна с пръс­ти очите си. - Уморих се да се боря.

Добре, защото изобщо нямам това наум. - Като мах­на с ръка, той затръшна френския прозорец и стъклото се разтресе. Звукът беше толкова силен, че тя направи инс­тинктивно стъпка назад, докато той крачеше към нея.

Притегли я кьм себе си, дръпна назад главата й, зара­вяйки пръсти в косата й. Притисна устните си към нейни­те с такава страст, с такава сила, че тя не можеше да си поеме дъх.

Така сърдит ли ти се струвам?

Тя постави длан на рамото му, за да го отблъсне и да запази равновесие.

Да. - Онова, което проблясваше в очите му, не й при­личаше на ярост.

Не знаеш за какво става дума. Ти едва не се удави пред очите ми.

Нека да... Не ме ли...

Не те ли държах в обятията си, докато сънуваше, не те ли събудих? Но после не направих нищо повече. И ти изчезна. Изчезна! А аз не можах дате намеря.

Тя понечи да произнесе името му, но той отново впи устни в нейните, смачка ги под своите. Гняв - да, в него имаше гняв, и вина, и най-вече - пламенно и безразсъдно желание, което я зашемети.

Значи мислиш, че всичко е само дълг? Че е удобство? - Той я завлече към леглото. - Знаеш какво чувствам, как­во искам, какво мога да те накарам да искаш и ти?

Би ли могла да го спре? Дали в него беше останало достатьчно от мъжа, който я докосваше нежно, за да възпре онзи, който разкъсваше ризата й и я любеше грубо? Тя не знаеше. Не я интересуваше. Не искаше да го спира.

Ръцете му я нараняваха и очароваха, докато той смък­ваше дрехите й в тъмното, а желанието му граничеше с панически пристъпи на отчаяние.

Сякаш се беше отприщила буря и тя нямаше друг избор, освен да й се остави.

Той я облада твърде разпалено, за да го е грижа колко е груб. Тя извика името му и шокът и удоволствието, прозира­щи в гласа й, само засилиха ненаситния му глад. Той щеше да я има, всяка частица от нея, пък каквото ще да става.

Стаята се изпълни със сенки, потъмня от нуждите му.

Задоволявайки ги, тя трепереше, виеше тяло, гърчеше се. Когато той проникна в нея, заглуши виковете й с уста­та си. Не спираше да я обладава, ослепял от желание, нес­пособен да се справи с насилието, също като нея.

Почувства как тялото й се разтърсва от удоволствието, почувства как насладата изтръгва поредния вик от гърлото й, почувства се като дивак по време на пир.