Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Не спираше да я обладава, още и още, докато тя се раз­тресе от ридания, докато ръцете й се отпуснаха и свлякоха от гърба му, докато най-сетне огънят, който го изгаряше, се превърна в юмрук и се стовари с всичка сила отгоре му.

Той се строполи върху нея, напълно гол, с разтуптяно сърце, с разбъркани мисли в тъмното.

После почувства как ръцете й го обгръщат.

Умът му започна да се прояснява заедно със сенките, които изпълваха стаята.

Прокле се яростно, но се постара гласът му да звучи спокойно, докато вдигаше глава.

Аз те нараних. Аз... о, господи!

Очите й, взиращи се в него, бяха плувнали в сълзи.

Нямах право. - Той понечи да се отдръпне от нея, но прегръдката й се стегна.

Не ме нарани. Аз не плача - поне не така. Не знаех... Не предполагах, че някой може да ме желае толкова. Че е възможно да желаеш толкова. Не мислех, че го правиш по задължение, Бран, но мъничко се съмнявах, че е така, за­щото съм ти подръка. Сега вече не мисля така.

Той опря чело в нейното.

Ти не дишаше... Трябваше да направя нещо - това бе мой дълг, - но през цялото време, от мига, в който поставих ръка върху сърцето ти, а ти не дишаше - не можех да мисля за друго, освен че съм те загубил. Заради някакъв дълг. Заради обещание, дадено преди нас двамата да ни е имало. И сякаш всичко спря, докато ти не започна да дишаш от­ново. А времето между отделните ти вдишвания, фейд, ми се струваше цяла вечност. - Той допря устни до челото й, поотмести се. - Откакто това... търсене се превърна в мой дълг, не познавах страха. То беше предизвикателство, ми­сия, цел. А сега изпитвам страх, че ти може да пострадаш така, че да не е по силите ми да те излекувам.

Търсенето е и моя цел. - Тя седна до него. - И аз се боя, че може да ти се случи нещо. Дойл каза, че аз съм спойката. Може и да е истина, но не мисля, че спойката е достатъчно силна. Ти си силата - източникът й. Не можем да го направим без теб. И аз...

Ти каза, че си влюбена в мен.

Какво?

Долу, когато мъмреше останалите, каза, че си влюбе­на в мен.

Бях бясна. - За да спечели време, тя се огледа за дре­хите си, откри съсипаните останки от ризата си.

Той ги взе от нея и ги метна встрани, след което я улови за ръцете.

Нима? Ти познаваш чувствата си, Саша. Какво точно изпитваш - искра, привличане, лека възбуда? Или е любов, която е истинска и не бърза да се разкрие?

Ще ми се да е първото. Така ще е по-лесно и за двама

ни.

Но така ли е?

Тя притвори очи.

Толкова съм влюбена в теб! Влюбих се още преди да те срещна. В сънищата си, в рисунките си. После ти се

появи и нещо в мен закопня да падне в краката ти и да те умолява.

Ти не бива да умоляваш никого. - Той обхвана лице­то й с ръце. - Не бива да умоляваш за нищо.

Сънувах те и сега съм тук, с теб. А това е много по­вече, отколкото съм очаквала да имам някога.

Жено, ти ме вбесяваш! Как може да се задоволяваш с толкова малко!

Не се задоволяваш с малко, когато получаваш повече, отколкото си очаквал.

Говориш глупости! - Той взе ръката й, притисна я към сърцето си. - Ето, почувствай го! Почувствай какво чувствам аз! И недей да спориш с мен - предупреди я, преди тя да успее да каже нещо. - Аз се разкрих пред теб. Сега почувствай какво чувствам аз!

Искаше й се да му се противопостави, да се отдръпне, но той я притискаше - а и сърцето й копнееше да разбере. Чувствата потекоха - от него към нея. Любовта. Нежна и щедра, яростна и решителна, могъща и слаба. Като недо- изречена клетва.

И всичко, което изпитваше тя към него, се върна обратно - от него кьм нея.

Ти ме обичаш! - Тя се засмя леко, повдигна ръката му към сърцето си. - Ти ме обичаш! Ти ме обичаш!

Ако една фраза се изрече три пъти, тя се превръща в мощно заклинание. Вече наистина е така. Обичам те - а сега и ти намери подходящите думи. Онова, което изпит­вам, което ти знаеш, е само твое. На никого преди теб. И завинаги. Твое.

В мига, щом те видях, те пожелах! Това е искрата! А когато вече те имах, продължих да те искам. Това е прив­личането. Но любовта и всичко, което означава тя, се прояви по различен начин.

Аз имам нужда да... - Тя обви ръце около тялото му, притисна лицето си към рамото му, докато всичко, което изпитваше, което изпитваше той, се преплете в нея като нишките на въже. - ...черпя сили от това. От теб, от това,

от този миг. За да мога, когато съм тъжна или уплашена, да се връщам към него, да го извиквам отново в паметта си и да бъда тук.

Винаги, когато си тъжна или уплашена, аз ще бъда до теб. В този миг и всички след това. - Той отново я притегли към себе си и се взря в очите й. - За мен любовта е нещо сериозно, фейд. Сериозно и трайно. Давам ти клетва, от­давам ти сърцето, тялото и любовта си, отдавам ти моята лоялност и вярност. Те ти принадлежат изцяло.

Това спря сърцето й, спря го, за да може то да забие отново, но вече по-силно. Не само любов, осъзна тя, а и вричане. Той й се врече.

Ти ще ми се вречеш ли?

Тя си мислеше, че е познала радостта, но сега имаше не само радост, но и обещание.

Да, ще ти дам клетва, ще ти дам сърцето и тялото си, моята лоялност и вярност. Те са твои - сега и завинаги.

Когато Бран я целуна, в целувката му светеше обещание, ярко като звездите.

Той я остави, преди да е изминал и час. Дори в най-го­лямата радост не биваше да забравят дълга си. Тя се обле­че за видението си, за бурята, която знаеше, че ще дойде. Ако не тази вечер, то скоро. Когато дойде, когато Бран я предизвика, тя ще е с него - на носа, сред вятъра, огнени­те светкавици и проливния дъжд.

Щеше да е достатъчно. Каквото и да направят, щеше да е достатъчно. Тя вярваше в това. А ако е сбъркала и уси­лията им се окажат недостатъчни, ще знае колко истинска е любовта им.

Докато обуваше туристическите си обувки, тя обмис­ляше собствената си тактика. Ще държи арбалета под ръка, с колчан, пълен със стрели. Ножът, който Бран й беше дал, от сега нататък ще е в канията на колана й.

Ако остане време, ще направи и упражненията: ръкопа­шен бой, проклетите лицеви опори, набирания, премята- нето презглава. Ще се упражнява, докато стане силна и бърза. И ще е отворена за виденията - и тази смущаваща връзка с Нереза.

Взе скицника си с известно съжаление. Засега изкуство­то й трябваше да почака, защото времето й бе запълнено с други, по-належащи неща.

Но когато понечи да го прибере, осъзна, че търси молив. Трябва да е открита, помисли си отново, защото нещо на­пираше да влезе в главата й, нещо искаше да проникне в ума й.

Не, поправи се тя. Нещо напираше да излезе на свобода.

Тя му се подчини, пристъпи навън в светлината, подпря скицника на статива си. Чу гласове отдолу - за военни планове и стратегии, маневри и капани. Засега щеше да ги изолира, да остави вратата към съзнанието си отворена.

Бързо, вече уверено, започна да рисува онова, което се оформяше в главата й.