Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Няма нужда - промърмори Саша, докато животът - и болката - се появяваха отново в очите на Дойл.

Господи! - възкликна той с глас, дрезгав като дъха му. - Престанете да крещите и да притискате гърдите ми. И без това боли достатьчно!

Ти беше мъртъв, човече! - Сойер се завъртя на пети, докато Аника целуваше през сълзи Дойл по главата. - Като пън! Без майтап! Дано само не си се зомбирал, защото не бих искал да те застрелям в главата!

Не ставай идиот! - След още едно болезнено поемане на въздух Дойл се изправи на лакти. Дълбоката, коварна рана на гърдите му започна - или по-скоро продължи - да зараства.

Радвам се, че се върна от оня свят. Явно не си вампир - успокои се Сойер. - Вече от доста време си на слънце.

Още те боли. Мога да ти помогна - каза Бран.

Дойл поклати глава.

Това е част от възстановяването. Трябва да боли. Ще ми мине. Къде ми е мечът?

При мен. - Когато той седна, Райли го постави в ръ­ката му. - Благодаря ти, че ме спаси, но защо не си мъртъв?

Когато той я погледна, Райли набързо изтри сълзите от очите си.

Нямаше да съм - макар и за кратко, - ако ти беше реагирала по-бързо.

Ти ми пречеше да виждам, Дойл, избута ме, преди да мога да извадя пистолета и да стрелям. Ако...

Ти не можеш да умреш. - Саша заговори тихо. - Съ­жалявам, но се опитвах да намеря начин, какъвто и да е, да ти помогна и докато ти се намираше... в особеното изме­рение? - предположи тя. - Беше толкова открит, че аз го видях ясно. Ти не можеш да бъдеш убит.

Толкова се радвам! - засия насреща му Аника. - Ще ти донеса една бира!

Много си мила, но по-добре да я изпия вътре. В слу­чай че има и други нападения. Съживяването боли адски и за тази вечер едно ми е предостатъчно.

Бран стана, предложи на Дойл ръка, за да се изправи.

Магия за безсмъртие. Забранена е - поде той.

Не е моя вината. Аз не съм магьосник. Щом държиш да знаеш, ще ти кажа. Но първо си искам бирата.

И имаш нужда от чиста риза - отбеляза Саша.

Дойл погледна към съсирената кръв върху тъканта.

Да. Ще я сменя. И ми трябва комплектът за бърза помощ, за да намажа тези изгаряния - обърна се той към Райли. - Сега е твой ред да ми помогнеш. Ще ви разкажа историята си, а после трябва да почистим района. И да се махаме оттук.

Чиста риза, медикамента, бира, почистване. Провер­ка. Ще попитам моя човек за новата ни квартира - трябва да знаем къде точно отиваме.

След минути вече се бяха събрали в кухнята и Бран се грижеше за раните на Райли.

Кога си нарани ръцете? - попита я Дойл.

Тя изтръгна от теб създанието - обясни Сойер. - Прос­то го откъсна от теб и после му пръсна черепа.

След като отпи голяма глътка бира, Дойл изгледа втрен­чено Райли.

Значи сме квит.

Да, след като ти не умря. Мисля, че сме квит. Но да чуем защо.

Заради магьосница. Магьосничеството не означава, че не може да си луд. Тя беше такава. Примамваше млади мъже, използваше ги, после ги убиваше за удоволствие.

Магьосница черна вдовица - вметна Райли.

Един от младите мъже беше мой брат. Едва на седем­найсет, когато тя го впримчи в мрежите си.

Аника инстинктивно уви ръце около него.

Толкова съжалявам.

Аз открих следите й. Това беше моята цел, единстве­ната ми цел. Да го спася и да я унищожа. Направих сделка с един алхимик, дадох му всичко, което имам. Той измайс­тори меча, за да я довърша с него. Когато я открих, брат ми вече умираше и не можах да го спася. На седемнайсет, и умря в ръцете ми. Момче, което и на мравката път пра­веше. Мъката ми заглуши дори яростта ми. Той ме умоля­ваше да го убия, но аз не можех. Не можех да направя онова, за което ме умоляваше. Това винаги ще тежи на съвестта ми. Той умря в мъки, докато аз скърбях...

...Тя е усещала тази скръб. Опивала се е от нея. Сбих се с нея, заслепен от мъка, вече не изпитвах гняв, да не говорим за страх. Когато тя видя, че ще я надвия, избра най-тежко­то проклятие. Щях да гледам как всички, които обичам, умират. Щях да ги гледам как кървят в битка, страдат от болести, сбръчкват се и повяхват от старост. Никога няма­ше да позная облекчението на смъртта, а само смъртта на всички, до които се докосна. - Той довърши бирата, избута бутилката настрана. - Отсякох, й главата със сабята и пог­ребах тялото на брат ми у дома, докато слушах риданията на майка ни. Той беше най-малкият, а аз - най-големият. Но не успях да го спася, не му дадох каквото поиска от мен в края си. И оттогава проклятието ме преследва.

Кога беше това? - попита го Бран.

През 1683 година.

Божичко, колко си стар! - Макар да го каза с обич, Сойер постави ръка върху рамото на Дойл и лекичко го стисна. - Извинявай, приятел.

Щеше да съжаляваш, ако го беше послушал - успокои го Аника. - Това щеше да ти тежи, както сега ти тежи, че не си направил нищо. Тази битка не е била по силите ти.

Свършено е с това, много отдавна. - Той погледна към Саша. - Ти мислиш, че е трябвало да ви кажа по-рано. Вие сте първите, с които съм се бил заедно, откакто търся звездите. Старите навици умират трудно. Не ми беше лес­но да разкрия тайната си. Сега мога да ви кажа, че след тази вечер, след тази битка, бях решил да се преборя с навика си и да споделя тайната си с вас - както го направих сега. Няма да ви виня, ако не ми повярвате.

Вярвам ти. - Саша въздъхна леко. - Сега вече всички знаем кои сме и какво можем. Само така може да се създа­де истински съюз. Вярвам и в това.

Може ли и аз да кажа нещо? - попита Сойер. - Прос­то да изясним нещата. Значи, имаме си магьосник, ясно­видка, върколак - харесва ми думата, ясно? - обърна се той към Райли със смях, преди тя да успее да му изръмжи. - Русалка, човек, който е безсмъртен, и такъв, който може да пътува през времето и пространството. Боже мили! Ами че ние приличаме на проклетите Отмъстители! Богиня или не, кучката ще се провали, и то с гръм и трясък!

И за да продължим с добрите новини... - Райли му подаде лист хартия. - Координатите за разкопките ни в Капри. Защо просто не направим каквото трябва - да мах­нем лодката оттук, да върнем джипа, да почистим и да потеглим към втори рунд.

С радост, и знаеш ли защо? Толкова е хубаво отново да се заловиш за работа. Справяме се добре - заключи Сойер. - Време е да вдигаме гълъбите! Следваща спирка

Капри.

Всички се заеха със задълженията си.

В късната, огряна от луната нощ Саша погледна за пос­леден път към морето. Бран хвана ръката й, поднесе я към устните си по начин, който от сега нататък винаги щеше да я кара да се усмихва.

Един ден пак ще се върнем, както каза ти.

Бих искала. Бих искала отново да застана на носа с теб, под звездите, в топла лятна нощ - когато всичко е притихнало и докъдето ни стига погледът, цари покой.

Ти си моята светлина, Саша! Моята звезда и моят покой. - Той я целуна нежно. - Готова ли си?

Да. За всичко.

Заедно слязоха по стълбите на терасата, за да се присъ­единят към останалите.