Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Аз имам кредитна карта - обади се Мейси. - Аз ще платя.

Нина изгледа недоверчиво деветнайсетгодишното момиче.

- Сериозно ли говориш?

- Разбира се! Имам огромен кредит!

- Сигурно е много хубаво - промърмори Еди.

Нина продължаваше да се колебае.

- Не знам колко струва полетът до Египет, но няма да е много евтин. Сами ще се оправим.

Той направи гримаса.

- Да бе, ако продадем някой друг бъбрек.

- Няма проблем, мога да си го позволя - каза Мейси. - Е, мама и татко могат, но все тая. Баща ми е пластичен хи­рург, а майка ми е психиатър, богати са. Така или иначе по­криват всичките ми разходи.

- Чакай малко - каза Нина. - Мейси, ти разказа ли за всичко това на родителите си?

Момичето я погледна смутено.

- Всъщност, не. Те дори не знаят, че съм се върнала в Щатите.

Нина я погледна ужасена.

- O, Боже! Как така не си им казала?

- Опитвам се да ги предпазя! Онзи, белязания, каза, че ще изпрати хора да наблюдават дома ми и да подслушват телефоните, за да ме намерят. Ако мама и татко не знаят, че нещо се е объркало, те няма да се притесняват и няма да ме издадат.

- Е, сега вече знаят, че нещо не е наред - каза ѝ Нина. - Дори АСН да не са им казали, че си загазила - което е малко вероятно, - аз трябваше да кажа на полицията, че си била с мен снощи. Те са взели телефона на родителите ти от АСН и са им се обадили.

Мейси пребледня.

- О! Аз… не се сетих за това.

Нина кимна към телефона.

- Обади им се веднага. Кажи им, че си добре.

Момичето вдигна телефона и набра номера.

- Мамо, здравей. Мамо? Мамо, успокой се, добре съм. Да, добре съм, наистина! А, от АСН са се обадили, така ли? - Тя направи физиономия. - Не, въобще не стана така, лъ­жат! - Тя изсумтя нетърпеливо. - Мамо! Не, не мога да се прибера, не още. Ще си дойда при първа възможност, но има нещо, което трябва да направя първо, много е важно. После ще ви разказвам. А, и ако смяташ, че някой ви следи, обади се в полицията, става ли?

Реакцията беше толкова истерично-гръмогласна, че до­ри Нина и Еди я чуха.

- Боже, мамо! Виж какво, наистина съм добре. Пак ще ти се обадя, чуваш ли? Кажи на всички, че ги обичам. Мамо. Мамо! Казах, че ще се обадя. Чао. Чао.

Мейси остави телефона с изнервено и отчаяно израже­ние на лицето.

- Родители! Господи! Понякога са толкова досадни! - После изведнъж се обърна към Нина и я погледна извини­телно. - Ох, извинявай!

Нина я погледна объркана.

- За какво?

- В статията в „Тайм” пишеше, че родителите ти са по­чинали, когато си била на моята възраст, затова не искам да си мислиш, че говоря за всички родители. Сигурна съм, че твоите са били страхотни. Извинявай. - Тя отиде и седна пред лаптопа.

- Ъ-ъ-ъ… добре - отвърна слисаната Нина.

- Съобразителна е, а? - прошепна Еди.

- Да. Двамата ще си паснете идеално.

- Пфу!

- Така - каза Мейси, обръщайки се към тях, - полети до Египет. Каква храна предпочитате, вегетарианска или редовна?

6.

ГИЗА

- Хей, ама тях не ги ли размазаха Трансформърите? - пошегува се Еди.

- Повече няма да ти позволявам да пускаш вкъщи този филм - промърмори Нина, докато се възхищаваше на трите огромни монумента, които се появиха пред тях. Великата пирамида в Гиза беше единственото оцеляло от Седемте чу­деса на древния свят, останалите бяха съсипани от времето и конфликтите, избухнали преди хилядолетия. Една от при­чините за издръжливостта ѝ беше размерът; макар пирами­дата на Хуфу и съседните ѝ, малко по-ниската на Хефрен и значително по-малката - но въпреки това впечатляваща - на Микерин, отдавна да бяха изгубили белите си варовикови покрития, колосалните им, изградени от пясъчник и гранит сърцевини си оставаха непокътнати след повече от четири хиляди и петстотин години.

Мейси не беше чак толкова впечатлена. Прибрала коса­та си под бейзболна шапка и сложила големи слънчеви очи­ла, тя нетърпеливо заби крак в пясъка.

- Вече съм виждала пирамидите. Нали всеки ден бях тук. Защо не разговаряхте с доктор Бъркли?

- Отчасти, защото още не се е появил. - От страх, че може да бъде разпозната, Мейси не беше придружила Нина и Еди до Сфинкса, където те неуспешно се бяха опитали да убедят екипа на АСН да им даде достъп. - Снима се в ня­какво телевизионно предаване в Кайро, разказва за разкоп­ките. Ще се върне чак след няколко часа. И отчасти, защо­то… добре де, не съм бил толкова път до Египет и да не видя пирамидите!

Те тръгнаха по пътя, който минаваше от северната страна на статуята. Еди погледна над стената надолу към разкопките.

- Това там долу шахтата ли е?

Мейси застана до него.

- Да. В онази палатка - посочи тя с пръст.

Той си отбеляза на ум местоположението ѝ, както и ох­раната, която се оказа доста по-сериозна, отколкото я беше представила Мейси. Пазеха я двама униформени, които не бяха от туристическата полиция, а най-вероятно от частна охранителна фирма.

Мейси погледна към Сфинкса.

- Сложили са повече пазачи отпреди.

- Постарали са се никой да не си пъха носа в разкопки­те им - каза Еди. - Което може да се окаже от полза.

- Как така?

- Ако са довели нови пазачи, има голям шанс да не те разпознаят. - Той прокара пръсти по долната страна на ка­менната плоча, която беше поставена върху стената, сякаш да провери теглото ѝ.

- Откри ли нещо? - попита Нина.

- Просто си правя планове за по-късно. Какво, ще оти­дем ли да поразгледаме пирамидите?

Великата пирамида се намираше само на около четири­стотин метра от Сфинкса, но всъщност трябваше да изми­нат два пъти по-дълго разстояние, за да стигнат до входа откъм север, защото всяка от страните на пирамидата има­ше дължина над 220 метра. Самият вход, пред който вече се виеше опашка от няколко десетки души, се затваряше с пор­тал, охраняван от туристическата полиция. Достъпът до вътрешността на пирамидата се разрешаваше само два пъти дневно. Макар и уморена от единайсетчасовия полет от Ню Йорк, Нина бе настояла да отидат веднага, за да могат да си купят билети в момента, в който касата заработи.

Щом крилата на портала се разтвориха, Еди блокира дискретно, но твърдо достъпа до входа, позволявайки на Нина и Мейси да влязат първи.

- По-стръмно е, отколкото изглежда на снимките - от­беляза Нина. Тесният коридор с гладки стени се спускаше към сърцето на пирамидата под наклон от почти трийсет градуса и таванът беше смущаващо нисък.

Еди ги настигна, промушвайки се пред раздразнените туристи на входа.

- Боже, колко е тясно - оплака се той. - Сигурно фарао­ните са имали малки задници. Накъде води това нещо?

- Има два маршрута - отвърна Мейси. - Ако продължиш да вървиш напред, ще се озовеш в самата погребална зала, но там е доста скучно, нищо не са оставили. Решили са да използват друга зала, докато не построят пирамидата.

- Архитектите сигурно са откачили - рече Еди и се ухили. - Направо мога да си го представя: „Какво иска този? Завършили сме го почти до половината! Проклети клиенти!”.