Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

Звукът заглъхна.

Нина отстъпи назад, главата ѝ звънтеше. Струята въздух продължаваше да бучи като двигател на реактивен самолет, но освен това се чуваше и друг звук, металическо потракване, което бързо се засилваше…

Еди я блъсна назад, миг преди основата на другата тръба да се пръсне и нещо във вътрешността ѝ да се удари толкова силно в земята, че да издълбае кратер. Буталото. След като въздухът беше започнал да излиза свободно от тръбата и вече нямаше какво да го задържа, то се бе спуснало надолу толкова бързо, колкото позволяваше гравитацията.

На пода паднаха още няколко фрагмента и дъждът от отломки спря. Тишината и спокойствието бяха направо стря­скащи. Нина избърса праха от лицето си и погледна Еди. Устните му мърдаха беззвучно.

О, Господи, беше оглушала…

- Майтапя се - рече той и се ухили.

Тя го удари.

- Кучи син такъв!

- Хей, всичко ни е наред. Поне така мисля. - На лицето му се изписа загрижено изражение, когато щракна с пръсти до едното си ухо. - Мамка му, не ми звучи както трябва.

- И си изненадан, след всичко, което преживяхме? - Тя взе фенерчето си и погледна Мейси. - Добре ли си?

Мейси свали бавно ръце от ушите си.

- Боже. Мама и татко бяха прави - музиката не трябва да се слуша твърде силно.

Нина помогна на Еди да се изправи.

- Хайде да опитаме да отворим вратите.

Той отиде до изхода и се опита да повдигне вратата. Тя беше тежка, но помръдна. Когато намериха оборудването си, той успя да я издърпа достатъчно високо нагоре, за да могат Нина и Мейси да се проврат отдолу. След това те я държаха, за да мине и той. Еди се обърна и погледна към останките от капана.

- Пет преминати, остават два.

- Да, но последните два бяха много гадни - каза Мейси.

- Окървавеният резач на парчета и Онзи, който реже глави? Не ми звучи добре.

- Можем да ги преодолеем - рече Нина, насърчена от оцеляването им. - А след това… Ще се срещнем с Озирис.

Тръгнаха по коридора.

*

На около шейсет метра над главите им Озир водеше ек­спедицията към Господарката на вибрациите. Във въздуха се носеше прах, размърдан от пронизващия звук на гигант­ската тръба.

- Мисля, че разбрахме откъде е идвал този звук - каза той, насочвайки мощното си фенерче към шахтата.

Останалите от групата го следваха по корниза. Макар че всички бяха облечени в маскировъчни униформи и носеха тежко оборудване и оръжия, те не бяха войници: Халил, кой­то от любопитство беше решил да придружи Озир, беше ос­тавил хората си на ховъркрафта. Останалите бяха членове на Храма на Озирис, мъже от личната гвардия на Шабан.

Той погледна към пропастта.

- Изглежда е някакъв капан. Уайлд, Чейс и онова моми­че сигурно са го задействали. - Той се усмихна злобно. - Би било забавно, ако са загинали при задействането на някой капан, през който ние ще минем безопасно, но пък от друга страна се надявам да са оцелели, за да мога собственоръчно да ги ликвидирам.

- Най-важното е да не излязат оттук - каза Озир. Той се обърна към Бъркли. - Какво научихте от тази стая?

- Йероглифите в залата при входа определено предупреждаваха, че при всеки арит ще има капан. - Бъркли по­сочи към едното от големите назъбени колела. - Предпола­гам, че това е Господарката на вибрациите. Уайлд и остана­лите сигурно са я активирали при преминаването си - и са оцелели.

- Не са ли паднали? - попита Хамди.

- А звукът? Според мен спокойно можем да предполо­жим, че това е Богинята със силния глас, която се намира при петия арит. Поне дотам са стигнали.

- Което означава, че са ни разчистили пътя - рече Озир. Той стъпи върху моста.

- Сигурен ли си, че е безопасно? - попита нервно Хамди.

Озир направи още една крачка. Мостът не помръдна.

- Или капанът е бил задействан, или е повреден.

- Води ни, Халид - каза Шабан, докато брат му преко­сяваше прохода. Щом стигна до другата страна, той махна на останалите да го последват.

Колелото изскърца, камъкът, който го блокираше по­мръдна леко, но никой не го забеляза.

*

Нови две колони маркираха шестия арит.

- Така - рече Нина и спря пред тях. - Окървавеният ре­зач на парчета, а? Ако не мине добре, май ще ни трябва до­ста бинт, затова нека да видим какво можем да направим, за да мине добре.

Двамата с Еди насочиха фенерчетата си към отвора. Сте­ните на равния коридор бяха украсени с добре познатите им неодобрително гледащи египетски богове и мрачни преду­преждения за съдбата, която очаква нарушителите… но има­ше и нещо ново.

Нещо застрашително. По стените се забелязваха без­брой хоризонтални прорези, оградени отгоре и отдолу с ръждиви железни пластини.

Еди освети най-близкия прорез. В него се виждаше нещо - дълго парче метал, закачено на панта в единия край… което имаше остър ръб.

- Така - рече той. - В дупките са сложени остриета. Ясно. Ако тръгнем по коридора, ще изскочат и ще ни накъл­цат на парчета!

- Малко са поръждясали - рече Мейси. - Може да не се задействат.

- Готова ли си да заложиш живота си на това? - попита Нина. Всеки процеп беше с дължина, която отговаряше на ши­рината на коридора, което означаваше, че няма да могат да ги избегнат, ако се притиснат към отсрещната стена - а разполо­жението на процепите оставяше малък шанс да се намери мяс­то, където да се крият. - Как да минем оттук, по дяволите?

Еди извади чука, клекна и почука по пода зад колоните. Нина примига стреснато, в очакване от стената да изскочи острие, но нищо не се случи. Той се наведе още по-напред и пак почука, но отново не се случи нищо.

- Предполагам, че стартиращият механизъм е някъде по-навътре - предположи той и се изправи. - За да може да сте в средата, когато остриетата се задействат. - Стената в дъното се намираше на цели дванайсет-тринайсет метра - и като че ли там не беше краят, а само завой, след който ту­нелът продължаваше.

- Не може да няма начин да се мине, без капанът да се задейства - каза Нина.

Еди претегли чука в ръка.

- Нека опитам нещо. - Той се засили и хвърли чука два-три метра навътре в коридора. Остриетата не помръднаха. - Добре, значи дотам е сигурно. Може би. - Тръгна да си при­бере чука.

- Недей да казваш „може би”, а после направо да вли­заш! - извика му Нина, когато той се върна с тежкия си чук в ръка. - Освен това какво смяташ да правиш? Да го хвър­ляш всеки път? Няма гаранция, че ще улучиш пусковия ме­ханизъм - и освен това, ако нямаш някакви невероятни уме­ния за хвърляне на бумеранг, за които да не знам, не виждам как ще успееш да го хвърлиш зад ъгъла.

- Добре де, ти какво предлагаш? - попита той. - Не мо­жем просто да тръгнем напред и да се опитаме да го блоки­раме с молитви.

- Няма да вървим - обади се Мейси, като се вгледа от­близо в йероглифите. - Мисля, че от нас се очаква да бяга­ме. Този текст отново ни предупреждава каква ужасна съдба ни очаква и така нататък, но завършва се нещо като „побър­зайте към Озирис”. Или „движете се бързо”, може би. „Дви­жете се бързо към Озирис”.