Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Как?

- Разгневи се и изречи истината.

- Мислех, че гневът е нещо нередно.

- Нередно ли? Аз се гневя на всичко, което е нередно.

- Коя си ти? - попита най-накрая той.

- Аз съм тази, която те обича непреклонно - отговори тя, сияеща, и отстъпи назад. - Господин Тони, когато се озовеш в тъмнина, не пали огън, не се обграждай с пламъци. Тъмнината не може да промени същността на Бог.

- Помислих, чс Баба ме е изоставила… посред битхата.

- Не те е изоставяла. Твоето собствено въображение я скри от погледа ти. Самият ти си причината да се чувстваш сам.

- Не знам как да спра да го правя - призна Тони.

- Довери се, господин Тони. Довери се. Независимо какво ти говорят разумът, емоциите или въображението.

- Но аз никак не съм свикнал да правя това.

- Знаем. Повярвай, че не си сам, че за теб има надежда. - Тя се усмихна и отново го целуна по бузата. - Господин Тони, просто се довери на майка си, която ти е дала дума. Можеш ли да сториш това?

- Ще вложа всичко от себе си - каза Тони по-скоро на себе си, отколкото на момичето.

- Нужно е единствено малко желание, господин Тони. Исус ще свърши останалото. Като повечето трайни неща, вярата също се нуждае от време, за да укрепне.

- Откъде знаеш толкова много? - попита Тони.

- По-възрастна съм, отколкото подозираш. - За трети път тя изпълни своя танц около него и за трети път го целуна по бузата. - Запомни това, господин Тони: талита куми12! - Тя отстъпи назад, после отново се приближи и допря чело в неговото, вдишвайки дълбоко. - А сега се разгневи - прошепна тя.

И Тони почувства как гневът приижда. С рев, подобен на земетръсен тътен, той раздра тъмнината и тя се разпръсна като ято подплашени врани. Тони решително се изправи. Баба отново беше до него, наглед безстрастна, с изключение на тънката усмивка, която едва се забелязваше в ъгълчетата на устата й.

- Ти си лъжец! - изрева той, вдигнал пръст към своя гротесков двойник. - Нямам нужда повече от теб. Лишавам те от всяко право, което някога съм ти дал, правото да имаш дума или власт в живота ми. Отнемам ти го още сега, на момента!

За първи път Тони видя как самоувереността на другия, по-големия Тони, се пропуква. Гигантът се олюля и отстъпи крачка назад.

- Не можеш да направиш това! - извика той. - По-силен съм от теб.

- Това може да е вярно - отвърна Тони, - но можеш да бъдеш по-силен от мен някъде другаде. Това е моята земя, моят дом, моето сърце и вече не те желая тук. Изчезвай!

- Отказвам! - тупна с крак другият. - Нямаш властта да ме накараш да си отида.

- Аз… - подвоуми се Тони, но после решително продължи: - Не съм сам.

- Ти! - изкрещя гигантът. - Ти винаги си бил сам… напълно сам. Не виждам никого тук, ти кого виждаш? И защо изобщо някой би пожелал да е с теб? Сам си и единственото, което заслужаваш, е да бъдеш изоставен. Аз съм всичко, което имаш!

- Лъжец! - изкрещя Тони яростно. - Цял живот ми говореше тези лъжи и ми причиняваше страдание. Но вече приключих с теб!

- Ти си сам! - изсъска другият. - Кой би се принизил толкова, че да бъде с теб?

- Исус! - Тони сам се изненада, изричайки това. - Исус!

- повтори отново и добави: - А също така Светият Дух и Отецът на Исус.

- Отецът на Исус? Та ти мразиш Отеца на Исус. Той уби родителите ти, той съсипа майка ти. - Огромното създание пристъпи към Тони, по лицето му бе изписано злорадство.

- Той уби твоя единствен син, без време го запрати в небитието. Направи се на глух за всичките молитви, които отправяше към него. Как е възможно да вярваш на едно така зло същество, което е способно да убие твоя невинен син, както е убило своя собствен?

15’

225

- Не вярвам! - извика Тони и знаеше, че това е истина.

По лицето на чудовището се изписа тържество.

Тони сведе очи, после хвърли поглед към Баба, която стоеше все така безучастна, приличаща на статуя.

- Не го познавам достатъчно, за да му вярвам, но Исус вярва на своя Отец и това за мен е достатъчно основание.

Неистинският Тони, огромен и страховит, започна да се смалява, дрехите му постепенно увиснаха по тялото му и той се превърна в жалко подобие на себе си. Превърна се в карикатура.

Тони почувства как го обзема вътрешен мир, както в присъствието на момиченцето.

- А другите, пазителите на стените, на теб ли са подчинени? - попита той жалкото смалило се чудовище.

Другият Тони като че ли понечи да отвърне нещо остро, но размисли и просто сви рамене примирено.

- Добре! - продължи Тони. - Искам да напуснеш това място и да отведеш със себе си всичките си лъжливи слуги. - Дузината чудати създания, които се бяха насъбрали около двамата по време на тяхната словесна схватка, както и двамииата, които бяха го довели, нервно погледнаха към своя смалил се водач. В погледите на повечето личеше омраза и презрение към хленчещото жалко създание. Тъй като водачът им бе изгубил властта и влиянието си, намаляваше и тяхната власт. Дори Самонадейко и Тиранчо вече бяха сенки на онова, което бяха представлявали преди, и недоволството им заради това беше очевидно.

Разнородната шайка тръгна в колона по един по пътеката към най-близката пролука в каменния зид, всичките мърмореха и сумтяха, едва способни да понасят вече компанията си. Тони и Баба, които вървяха след тях, видяха нишки от черна светлина, които свързваха гърбовете им и не им позволяваха да се разделят. По време на краткия поход от време на време някой от тях дръпваше рязко съседа си, който се препъваше и падаше, предизвиквайки смях у всички останали.

Тони забеляза, че пътеката напред преминаваше през лабиринт от големи камъни и навлизаше в тъмната гора отвъд стената.

- Къде отиват? - попита Тони.

- Това не е твоя грижа, Тони - отвърна Баба. - Те ще бъдат съпроводени.

- Съпроводени? - изненада се Тони. - Но аз не виждам никой да ги съпровожда.

- Това, че не виждаш никого, не означава, че си нямат ескорт - отвърна с усмивка Баба.

- Предавам се. - Тони също се усмихна.

Двамата се спряха в подножието на високия зид, изпращайки с поглед отдалечаващата се унила групичка, която вече навлизаше сред първите иглолистни дървета.

Баба постави ръка на рамото на Тони.

- Днес се сражава достойно, синко. Но макар да разгроми тези свои врагове, трябва да си нащрек, защото гласовете им ще продължат да отекват в стените на твоите ум и сърце. Ще се върнат, ако им позволиш.

Нейното докосване го изпълни с увереност. Той разбра предупреждението й.

- Но защо стените са още тук? Щом пазителите им си отидоха, не трябваше ли и те да изчезнат? Защо не ги събориш?

Двамата се обърнаха и тръгнаха към празните постройки.

- Тъй като ти ги построи - обясни Баба, - ние не можем да ги премахнем без твоето участие. Когато човек прибързано събаря стени, може да затрупа с отломките им хората, които обича. Свободата може да се превърне в оправдание за пренебрежението и липсата на състрадание към другите. Тя е като роза с тръни.