Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Тогава се махай! Щом повече не се нуждаеш от мен, за да съществуваш, стягай си багажа и изчезвай… Не забравяй да вземеш със себе си и своите приятелчета.

- О, не мога да направя това, господин Спенсър - засмя се големият Токи. - Това е моята земя, върху нея съм се трудил цял живот. Ти може да постави началото, но аз изградих всичко върху нея. Преди много време сам ни разреши да се заселим тук, отстъпи ни унаследеното си право, а в замяна получи безопасност и сигурност. Сега ти се нуждаеш от нас.

- Безопасност и сигурност? - възкликна недоумяващо Тони. - Това някаква извратена шега ли е? Никога не съм имал никое от двете.

- Ах, господин Спенсър, не това е главното - отвърна другият с монотонен, почти хипнотизиращ глас. - Никога не е имало значение дали действително си разполагал с реална безопасност и сигурност, а дали си вярвал в това. Притежаваш удивителната способност да създаваш реалност от страдание и мечти, надежди и отчаяние, да призовеш от дълбините си бога, който всъщност си. Ние просто те напътствахме, шепнехме ти онова, което имаше нужда да чуеш, за да реализираш потенциала си и да създадеш фантазия, която да ти помага да управляваш своя свят. Оцеля в този жесток и безсърдечен свят именно благодарение на мен.

- Но… - понечи да възрази Тони.

- Антъни, ако не бях аз - прекъсна го големият Тони и направи крачка към малкия, - ти щеше да си мъртъв. Аз спасих нищожния ти живот. Когато искаше да сложиш край на съществуването си, аз те придумах да продължиш да живееш. Ти си мой! Без мен не можеш да направиш нищо.

Тони усети как губи опората под краката си, като че ли едва се крепеше на ръба на невидима скала. Обърна се към Баба, но от нея се виждаше само смътен контур — тя изчезваше. Пред очите му сякаш се спусна плъгна завеса и всички спомени от последните няколко дни изгубиха отчетливостта си. От земята започна да струи тъмна отрова и да се издига около него на издължаващи се ресни, които му пречеха да вижда и мисли ясно. Хищно отчаяние започна да къса плът от деликатните места, където сърцето му бе започнало да се стопля и порозовява, и да хвърля късовете в дълбокия кладенец на самотата, който неизменно зееше в душата на Тони. Баба се изгуби напълно. Той беше сам и сляп. Падна на колене.

Тогава почувства нечий дъх, сладостен и опияняващ, да облъхва лицето му. После неговото свежо ухание бе заменено от гнилата воня, която и по-рано бе властвала във въздуха на това място. И тогава чу шепот:

- Ти си напълно сам, Тони, както заслужаваш. Щеше да е подобре никога да не се беше раждал.

Вярно е, помисли си той. Беше сам и го заслужаваше. Беше убил обичта на всички, които му я бяха предложили, а сега не бе нищо повече от един смъртник. С това признание в него сякаш се срина и последната защитна стена от вътрешното му укрепление. Ледените бодли на ужаса пронизаха гърдите му, достигнаха сърцето му и го вледениха. Той започна да замръзва, да се превръща в леден камък отвътре навън, и с нищо не бе способен да спре този процес.

Тогава в далечината дочу детски глас, който се смееше и пееше, все повече приближавайки го. Не можеше да помръдне, едва дишаше. Момиченцето никога не би го открило в тази мастилена тъмнина. Дори нямаше да забележи, че е там.

„Боже - започна да се моли мислено той, - помогни й да ме намери.“

Някъде далеч видя движение и светлина, която започна да нараства в унисон с усилващата се детска песен, докато момиченцето не спря точно пред него. Беше може би пет-шестгодишно, имаше гарвановочерна коса и мургава кожа. На главата си носеше венец от бели цветя, а зад едното й ухо бе пъхнат бял трилиум. Имаше смайващо красиви кафяви очи, а лицето й бе озарено от усмивка.

Вече не беше сам. Тя го виждаше. Дълбоко облекчение се разля из него, напрежението в гърдите му понамаля и той започна да диша малко по-дълбоко.

Не мога да говоря, помисли той.

- Знам това, господин Тони - каза момичето със смях, - но понякога и мислите са достатъчни.

Той усети как вътрешно се усмихна. Къде съм?, помисли.

- Сме, господин Тони, къде сме? Ние, господин Тони, не сме сами.

Тя се завъртя със своята рокля на сини и зелени цветя и сякаш бе на театрална сцена, направи дълбок и бавен поклон. Присъствието й бе невинно и топло и Тони почувства как ледената му черупка омеква. Ако можеше да се засмее на висок глас, би го направил.

Добре тогава… къде сме?, помисли отцово той.

Тя не отговори на въпроса му.

- Кой сте вие, господин Тони? - попита го момиченцето, наклонило глава на една страна, както правят децата, и зачака отговора му.

Провалил се човек, за когото няма надежда, помисли той и почувства как гърдите му отново бяха пристегнати от отчаянието.

- Наистина ли сте това, господин Тони? Провалил се човек, за когото няма надежда?

Поредица от образи се заредиха в съзнанието му, всичките в подкрепа на това самообвинение, в потвърждение на присъдата, която сам си бе издал.

- О, господин Тони! - възкликна момичето без помен на обвинение в гласа. - Вие сте много повече! - Това беше произнесено като наблюдение, не като оценъчно твърдение.

Щом не съм провалил се човек, за когото няма надежда, помисли той, тогава кой съм аз?

Момиченцето започна да подскача около него, губейки се и появявайки се отново в полезрението му, и едновременно с това с напевен глас да изрежда, докосвайки пръстите на едната си ръка:

- Господин Тони, вие сте съшо могъщ воин, ученик, вселена, изпълнена с чудеса, момчето на Баба, осиновено от Татко Бог, с когото не сте достатъчно силен да скъсате връзката си, не сте самотник, прекрасен хаос сте, мелодия… - С всяка следваща дума ледените вериги, с които сякаш беше окован Тони, се късаха и той започваше да диша все по-свободно. В съзнанието му възникваха мисли, които целяха да оспорят и опровергаят всяко твърдение на момиченцето, но той постепенно започна да се успокоява и в крайна сметка предпочете да гледа неговия танц и да слуша песента му.

Какво можеше да знае тя? Беше само едно малко момиче. Така си мислеше той, но думите на това малко момиче бяха изпълнени със сила, в това беше сигурен, защото проникваха чак до вледенената му сърцевина. Присъствието й беше като ранна пролет, чиято топлина топеше снеговете и събуждаше новия живот. Тя спря точно пред него и нежно го целуна по бузата.

- Как се казваш? - Най-сетне съумя да прошепне той.

- Надежда! - отвърна тя с ослепителна усмивка. - Името ми е Надежда!

И последната преграда в него рухна, сълзи покапаха от очите му по земята. Надежда протегна ръка и повдигна брадичката му и той погледна надълбоко в невероятните й очи.

- Опълчи се, господин Тони - прошепна тя. - В тази битка няма да си сам.

- На кого да се опълча?

- На своите празни фантазии, които ти пречат да познаеш същността на Бог. Бий се с тях.