Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Е… - Его свали ръце и постави и другия си крак на земята. - Свободата винаги си има цена. - Той удължи последната сричка и я остави да отекне в каменния зид, преди да продължи: - Господин Спенсър, да надникнем в историята. Тя свидетелства, че винаги едни е трябвало да умрат, за да могат други да бъдат свободни. Нито едно правителство и държава на вашата планета не са били установени без необходимото кръвопролитие. Когато войната е неизбежна и оправдана, мирът се превръща в грях и ако това е вярно за формите на държавно управление, трябва да е валидно и за вътрешния живот на всеки отделен индивид. - Тони чувстваше, че логиката на Его е покварена и изопачена, но не можеше да открие проблема в нея. Его долови несигурността му и побърза да продължи: - Да се върнем към Исус, господин Спенсър. За вашата свобода той е жертвал всичко! Освободил ви е с цената на собствения си живот. Отишъл е при Бог и плачейки, го е помолил… - Его отново зае театрална поза, вдигна лице към небето и със затворени очи и молитвен тон продължи: - Скъпи Бог, излей целия Си гняв, цялото негодувание към Своето порочно и пакостливо творение и безбройните му отвратителни деяния, излей справедливата Си свещена ярост върху мен. Нека аз понеса Твоята жестокост. Изгори мен, вместо тях, със Своя вечен огън, съсечи мен, вместо тях, с острието на божествената Си справедливост. - Его склони глава, сякаш в примирено очакване тя да бъде отделена от тялото му.

След като последните му думи отзвучаха в пространството, настана тишина.

- Кажи ми - наруши тишината след малко Тони с по-уверен глас, но вече и с по-мек тон, - имало ли е това желания резултат?

Его се сепна от унеса, в който бе изпаднал. Не бе очаквал подобен въпрос.

- Сериозно, имало ли е това ефект? Понесъл ли е Исус, така да се каже, „успешно“ гнева на Бог? Имала ли е резултат неговата жертва?

- Разбира се, че е имала резултат, все пак става дума за Исус - увери го Его, но сякаш не бе напълно убеден в думите си.

Тони не се отказа.

- Значи Бог е излял целия си гняв, всичката си ярост върху Исус, вместо върху човеците, и така е получил удовлетворение навеки? Това ли твърдиш?

- Именно… Всъщност не точно. Въпросът ви е отличен, господин Спенсър, много труден въпрос. Трябва да се гордеете, че сте способен да измислите толкова гениален въпрос.

Той печелеше време и Тони го знаеше.

- Е?

Его взе да пристъпва неспокойно от крак на крак.

- Ето как трябва да гледате на нещата, господин Спенсър, и имайте предвид, че не бих се заел да обяснявам това на всекиго. Онова, което ще ви кажа, е поверително и спада по-скоро към категорията на предположенията, които е най-добре да не се огласяват, но то ще е нашата малка тайна. Виждате ли, истината за Бог е малко трудна за приемане. Неговото творение - Той посочи с ръка Тони. - е отказало да му се подчинява. В резултат на това гневът се е превърнал в постоянна черта на Божията същност. Гневът е своеобразен вечен огън, необходимо зло, ако щете, който не спира да изгаря в пламъците си всеки и всичко, което не приеме и усвои стореното от Исус. Следвате ли мисълта ми? - Той повдигна едната си вежда, очаквайки потвърждението на Тони. - Както и да е, трябва да запомните, че единствената константа в същността на Бог е Неговият гняв, справедливата Му ярост, която Той вече е излял върху Исус. Затова, ако желаете да избегнете яростта на Бог, трябва да станете като Исус, да пожертвате сегашния си живот и да заживеете както е живял Исус, праведно и чисто. „Бъдете свети, понеже Аз съм свет“11… Писано е в Библията.

- В такъв случай… — Тони огледа сухата земя под краката си. - …няма надежда за човек като мен. Това е смисълът на твоите думи. Защото аз не съм способен да живея праведно и чисто като Исус.

- Не, не, това не е истина, господин Спенсър. Винаги има надежда, особено за човек, който полага усилия като вас, който е специален като вас. Просто липсва сигурност, това е всичко.

- Тогава искаш да кажеш, че връзката с Бог е само блян, нищо реално, просто възможност?

- Моля ви, не подценявайте бляновете. Почти всичко във вашия свят води началото си от бляна, господин Спенсър. Не подценявайте и самия себе си. В своите блянове, в своите надежди вие ставате твърде подобен на Бог.

- Защото Бог така обичал света… - опита се да го предизвика Тони с част от стих, който бе запомнил отнякъде.

Его театрално сведе поглед към земята.

- Толкова е тъжно, нали? - каза той и поклати глава.

- Тъжно ли? - възрази Тони. - Не е тъжно. Ако е истина, това е най-прекрасното нещо, което съм чувал! Бог обича света! Това означава, че обича и онези, които обитават света. Бог обича и мен! Това прозрение възпламени гнева му, който обгърна Его като лумнал огън. - Знаеш ли какво? Не ме е грижа какво желаеш ти. Ти си лъжец, а лъжците са демони…

- Шшшт! - изшътка Его, който бързо възвърна самооб ладанието си и се усмихна широко. - Господин Спенсър, тук избягваме да използваме тази дума. Тя е понятие от старата митология. Мога да. ви уверя, че ние не сме от онези грозни, омразни и окаяни създания! Изпратени сме тук. за да помагаме. Ние сме духове - пратеници на Бог, които милостиво напътстват и осветляват пътя. Натоварени сме със задачата да направим пътуването ви по-леко и да ви отведем до истината.

- Шайка лъжци, това сте вие! Какво право има изобщо който и да е от вас да бъде тук? Настоявам да узная по чия воля сте тук?

- По твоята! - прозвуча гръмлив глас от една от постройките, най-внушителната в поселището. Стреснат, Тони отстъпи крачка назад, в същия момент вратата на сградата се отвори и оттам излезе огромен мъж. Разнесе се миризма на гнили отпадъци и сяра. Тони онемя, изправил се лице в лице с… със себе си, но в уголемен размер. Другият се извисяваше много над него, беше с ръст поне три метра. Изглеждаше напълно идентичен, като негово огледално отражение, но когато се взря, Тони откри разлики в някои детайли. Ръцете и ушите на гиганта бяха по-големи в съотношение с тялото, отколкото при Тони, докато очите бяха твърде малки и несиметрично разположени. Устата му беше много широка, а усмивката - крива. Държеше се властно и самоуверено.

- Сошо - промърмори на гиганта Баба, която все още стоеше близо до Тони. - Уакипаджан!

По тона й личеше, че това не бяха ласкави думи. Тони бе благодарен заради присъствието й, което донякъде уталожи уплахата му.

- А ти пък кой си? - попита го Тони.

- Хайде, хайде, господин Спенсър - засмя се гигантът и скръсти ръце на широките си гърди. - Със сигурност ме познаваш. Аз съм твоят по-висш Аз, всичко, което се надяваше и желаеше да бъдеш. Самият ти, с помощта на неколцина от твоите благодетели, ме създаде. Хранеше ме, обличаше ме и с времето израснах по-силен, отколкото си беше представял, а сега аз моделирам теб. Първо ти беше мой създател, зачена ме в най-дълбоките кътчета на твоите потребности, и ти бях длъжник. Но аз бях прилежен и работлив и ти се отплатих многократно. И вече не се нуждая от теб, за да съществувам. Защото съм по-силен от теб!