Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

След един завой на пътечката Тони спря, смаян. На по-малко от петдесетина метра от мястото, където стоеше, имаше група постройки, различни по вид и големина. На около двеста метра отвъд тях се издигаше висок каменен зид, най-далечната граница на имота, който той беше виждал единствено отдалеч. Сега беше достатъчно близо, за да види впечатляващата му структура. Състоеше се от огромни, прецизно наредени камъни и беше невъзможно да се преодолее, тъй като се извисяваше на десетки метри. Горната му част се губеше в ниско преминаващите облаци.

Висок и слаб човек излезе от една от постройките. Изглеждаше чудато, имаше нещо несъразмерно в тялото му. Нещо като че ли липсваше и на Тони му се прииска да го разгледа от по-близо. Главата му беше значително по-голяма, съотнесена с останалата част от тялото, очите му бяха по-малки, а устата му - твърде широка. По лицето му имаше дебел слой грим, някаква помада с телесен цвят.

- Господин Спенсър, колко любезно от ваша страна да посетите скромною ми жилище - рече той с раболепна усмивка и глас, мек и гладък като шоколадов сироп. Докато говореше, гримът провисваше на парцали от лицето му, без обаче да падне. Под него се виждаха грозни тъмни си-кини. Тони почувства прилив на непреодолима арогантност, каквато обикновено го обземаше в присъствието на крайно сгоцентрични хора.

- Ти трябва да си Его - предположи Тони.

- Знаете името ми? Е, така е, аз съм Его, на вашите услуги - изрече той и се поклони дълбоко. - Изненадан съм да ви видя тук. - Той хвърли поглед, в който се четеше зле прикрито презрение, към двамата спътници на Тони. - Двама ви ще възнаградя по-късно - изръмжа в тяхка посока.

Двамата потръпнаха и сякаш се смалиха още повече. Не беше останал и помен от самонадеяност или тираничност у тях в присъствието на шефа им. Дузина други чудати същества се бяха събрали при сградите и наблюдаваха Тони.

- Защо съществуваш? - попита Тони със заповеднически гон.

- Защо ли? За да ви помагам да взимате решения - отговори Его и по лицето му, покрито с размазан грим, премина сянка на лукавство. - Аз ви напомням колко сте важен, колко сте необходим за успеха на онези, които зависят от вас, и колко те са ви задължени. Помагам ви да си водите сметка за това колко пъти са ви оскърбявали и колко грешки са направили във ваш ущърб. Също така аз съм този, който шепне в ухото ви, че единствено вие имате значение на този свят. Господин Спенсър, вие сте много важен човек и всички ви обичат, уважават и боготворят.

- Това не е вярно - възрази рязко Тони. - А и с нищо не съм заслужил тяхното уважение и възхищение.

- О, господин Спенсър, боли ме да чуя подобна безсмислица от вас. Заслужавате дори много повече. След всичко, което сте сторили за хората около себе си, те ви дължат най-малкото признание за усилията, които сте положили в гяхна полза. Поне това. Не искате невъзможното. Просто малко признателност, това е всичко. Служителите ви не биха имали работа, ако не бяхте вие. Съдружниците ви трябваше да се примирят с най-унизителен ръчен труд, ако не бяха вашите изключителни интелектуални способности.

Но въпреки това те говорят зад гърба ви и кроят планове да отнемат властта ви. Не ви разбират. Не могат да проумеят, че за тях сте истински дар божи. Пронизва ме остра болка само като си помисля за това! - Той постави ръка на несъразмерно голямото си чело и сякаш смъртно ранен, прие жаловито изражение.

Всичко, което наговори Его, бяха мисли, които Тони бе признавал единствено пред себе си. Те съдържаха логика, основаваща се на негодувание и озлобление, които, сега си даваше сметка, бяха и в основата на много от действията му. Конфронтацията със собственото му увредено его беше отрезвяваща.

- Не искам да съм повече такъв!

- Господин Спенсър, ето тези ваши думи са красноречиво доказателство какъв прекрасен човек сте. Какво чистосърдечно признание, истинска изповед! Браво! Бог трябва да е наистина доволен ст последовател като вас, смирен и каещ се, готов да загърби егото си и да поеме по различен път. За мен е чест да бъда ваш приятел, да се наричам ваш брат.

- Ти не си ми брат! - възкликна Тони. Не знаеше какво повече да каже. Не беше ли Его прав? Не очакваше ли Бог от него да се промени? Да се разкае? Но в думите на Его имаше и някакъв грозен и коварен намек. Той сякаш искаше да каже, че Тони заменяше старите си користни стремежи с нови такива - може би просто по-бляскави, по-предста-вителни и по-фарисейски, и че въпреки промяната, винаги щеше да храни все същото очакване - понякога видно, понякога не, - а именно - за лична облага.

- Знам какво си ти - каза Тони. - Ти си просто по-гроз-на и може би по-честна версия на самия мен.

- Господин Спенсър, прав сте, както обикновено. Убийте егото си и поставете другите и техните проблеми на мястото на собствените си потребности, желания и прищевки. Безкористната обич, това е най-възвишената и красива жертва, която несъмнено би се харесала на Бог. Трябва да разпънете накръст егото си и да въздигнете Бог на трона на своя живот. - Его вдигна кокалестия си пръст. - Трябва да потъпчете себе си, за да може Той да израсне във вас.

- Мисля, че това звучи… правдоподобно. - Съмнение помрачи мисълта на Тони, а сърцето му бе обзето от безпокойство. - Той погледна към Баба, която отвърна на погледа му, но не каза нищо. От очите й струеше обич, те сякаш го уверяваха, че тя няма да го изостави, но и че трябваше сам да се справи в битката, която бе повел. Тони се подразни от ненамесата й. Как беше възможно просто да стои встрани и да не прави нищо? Не се чувстваше подготвен да води тази битка сам.

- Разбира се, вие сте прав, господин Спенсър, както обикновено. В подкрепа на мисълта ви е нужно да бъде приведен само един пример - този, който ни е оставил Христос. Той отдал егото си като откуп за всички нас. Той доброволно се превърнал в нищо, за да можете вие да станете всичко. Не разбирате ли, че това иска Той, да станете като Него - свободен. - Последната дума Его изкрещя и тя отекна в извисяващия се над тях каменен зид. После той танцувално се завъртя в бавен кръг, издигайки и спускайки ръце, докато произнасяше с напевен глас: - Свободен! Свободен да избирате. Свободен да обичате, да живеете и да оставите другите да живеят както им харесва, да преследвате щастието, свободен от семейните и обществените вериги, свободен да правите каквото поискате именно защото сте свободен!

- Замълчи! - изрева Тони.

Его застина, на един крак и с ръце на хълбоците.

- Та нали това съм правил винаги досега - каквото поискам - и не мога да кажа, че съм бил свободен. - Гневът на Тони все повече нарастваше. - Цялата ми „свобода“ се изразяваше в това да наранявам хората и да изграждам стени около сърцето си, докато спра да чувствам каквото и да било. Това ли наричаш свобода?