Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

Докато Бил говореше разпалено, Сам кимаше многозначително. В очите му обаче като че ли се четеше разкаяние и долната му устна потрепваше.

- Ще експлодирам? - възкликна Тони. - Наистина ли смятате, че ще повярвам на всичките глупости, които ми наговорихте? Мисля, че е време да ми кажете истинските си имена.

Ниският погледна по-високия.

- Наистина ли трябва да го направим, Самонадейко? Имам предвид, да му кажем истинските си имена.

- Ти току-що издаде моето име, празноглавецо! - извика другият с израз на крайно раздразнение. Никога няма да се научиш! - После се обърна към Тони и с надменен тон продължи: - Е, вече знаете името ми, то е Самонадейко. -Той отново се поклони леко, гледайки Тони все така арогантно, след което посочи с глава към спътника си. - А този глупак е Тиранчо. Преди се казваше Блъф, но наскоро беше

I понижен и… - Той се наведе леко към Тони, сякаш готвейки * се да го посвети в някаква тайна: - …Сигурен съм, разби-I рате каква е била причината за това.

- Казвате се Самонадейко и Тиранчо? - повтори имената им невярващо Тони. - Това е най-тъпото нещо, което съм

, чувал някога. Кой ви лепна тези нелепи имена?

- Ами вие, разбира се - изтърси Тиранчо и моментално получи плесница по тила.

- Замълчи, тъпоглавецо - изръмжа Самонадейко. - Не | можеш ли просто да държиш плювалника си затворен? Его I ще те изяде за обяд и това ще е краят на…

- Тихо! - заповяда Тони и за негова изненада и двамата млъкнаха на мига и се обърнаха към него. Забеляза, че във високомерните им изражения се прокрадна страх. Избягваха да срещнат погледа му, гледаха или в земята, или настра-

\ Ни, един към друг. - Тиранчо, какво имаше предвид, когато I каза, че аз съм ви дал тези имена?

Тиранчо взе да пристъпва нервно от крак на крак, явно I напрежението в него растеше. Накрая не издържа:

- Не ни позна, нали?

- Трябва ли да ви познавам? Вие сте просто двойка шутове!

- Но ти ни даде имената, или по-скоро бяхме кръстени ма твоите поведения и характерни черги. Ние сме част от теб. Ние сме твоята самонадеяност и твоята тираничност.

- Те говорят истината, Тони - чу се гласът на Баба, която внезапно се бе появила до него. - Те са тук, защото ти

I им предостави място в душата си и им даде глас. Реши, че имаш нужда от тях, за да успееш.

Двамината не подозираха нищо за присъствието на Баба I И не чуваха думите й, но нервността им видимо нарасна.

- Натрапници! - каза Тони, с което искаше да увери Баба, I че е започнал да разбира.

- Натрапници? - извика Самонадейко. - Как ще сме натрапници? Ние живеем тук. Имаме право да сме тук!

- Това е моята земя, моята собственост - рече твърдо Тони, - и аз не…

- Какво? - изпищя Тиранчо, опитвайки се да изглежда по-голям и свиреп. - Кой ти каза, че това е твоя собственост? Достатъчно търпяхме наглостта ти. Иде ми да дойда ида…

- И да направиш какво? - попита го Тони.

- Ами… всъщност нищо, просто си мислех… - Тиранчо сякаш се смали още повече при това открито предизвикателство.

- Знаете ли какво? Вие двамата сте просто мъгла, разхищение на пространство, илюзия за нещо, което смятах, че ми е нужно, за да успея.

- Но ние действително ти помогнахме. Не постигна ли успех? - попита Самонадейко и за момент го погледна в очите. - Ние наистина постигнахме успех, заедно. Длъжник си ни! - изхленчи той и отново наведе глава, тъй като не издържа погледа на Тони.

- Длъжник съм ви? - повтори Тони, потресен от онова, което осъзна. - И какви успехи съм постигнал посредством самонадеяност и тираничност? Ако действително съществувате, защото съм решил, че имам нужда от вас, то аз съм по-голям глупак и от двама ви, взети заедно. Не съм имал нужда от вас, имал съм нужда от честност, почтеност и…

- Плевели! - прекъсна го Самонадейко.

- Какво?

- Плевели. Честността и почтеността са плевели, цветни и трънливи. Противни бурени!

- Срещни се и с другите - насърчи го Баба, която през цялото време бе останала до него.

- Отведете ме при другите - нареди Тони на двамата - и не ми дрънкайте повече глупости за експлодиране.

- Можели само една малка молба? - попита не толкова ниският, в чието държание не бе останала и следа от само надеяност. - Би ли казал на Его, че сй ни заставил да тс I отведем при него, че не сме имали избор?

- Его? Той ли е вашият благодетел ? - Тони изчака, докато двамата кимнаха. - Значи Его е шефът ви?

- Да - призна Тиранчо. - Той има повече власт от нас и ни казва какво да правим. Но няма да е доволен, че сме те отвели при него. Той е пряк подчинен на големия шеф… Опа! - Той сбърчи лицето си в очакване на поредния плесник, но Самонадейко стоеше чинно, с изражение на предпазливо примирение.

- И кой е този голям шеф? - попита Тони.

- Как така кой? Вие, господин Антъни Спенсър, жестокият собственик на това окаяно парче земя. Вие сте големият шеф тук. Човек трябва да внимава, когато сте наоколо. Да така си е. Безсърдечен и коварен човек.

За Тони директните думи на съществото бяха неочаквани, но в момента не му се мислеше за това, така или иначе за него разговорът беше приключен. Той направи знак на двамата да тръгват обратно в посоката, от която бяха дошли. Последва ги, а Баба се понесе редом с него.

Със спускането си пътеката ставаше все по-камениста и обрасла в бурени, а вървенето по нея се затрудняваше допълнително от паднали дървета и огромни камъни, сякаш нахвърляни по нея безразборно от някаква гигантска ръка. В един момент тя се раздели и Тони спря и погледна надолу по дясното й разклонение, което двамата му спътници бяха подминали. В далечината видя самотна постройка. Тя представляваше куб без прозорци, почти неразличим на фона на каменната стена, в която изглеждаше вграден.

- Хей, каква е онази постройка? - попита той, сочейки към куба.

- О, господин Спенсър, повярвайте ми, не желаете да имате нищо общо с нея - увери го Самонадейко и продължи по пътеката. - Най-добре е да стоите далеч от това място. Достатъчно зле ще ви е, когато ви отведем до шефа.

- Просто ми кажете какво представлява - настоя Тони.

- Храм е - каза Тиранчо през рамо и се ухили. - Вие трябва да знаете, да, трябва да знаете. Та нали сам го построихте. Ходите там на поклонение.

- Достатьчно - изръмжа Самонадейко и забърза крачка.

- Колко странно… храм? - каза си Тони. Но каквото и да представляваше постройката, тя трябваше да почака. Той настигна късокраките си водачи. Неприятната миризма, която по-рано го бе отвратила, сега се засили и се превърна в истинска смрад на развалени яйца. Тони започна да диша през устата, за да не му се повдига. Заедно със зло-вонието, с всяка следваща крачка се засилваше и чувството му за самота и изоставеност. Беше благодарен заради присъствието на Баба, която мълчешком вървеше до него, сякаш несмущавана от странните разговори.