Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Маги, кой беше това?

- Кой имаш предвид, милинка?

- Мъжът, кой беше този мъж?

- Кой мъж? Как изглеждаше? - Маги бе озадачена.

- Имаше най-красивите кафяви очи, които някога съм виждала. Той също ме гледаше, Маги.

- Аз съм със сини очи - обади се Тони. - Ако се чудиш, синеок съм. Мисля, че е видяла Исус. Той веднъж ми каза, че няма да мога да излекувам никого без него.

- Това е Исус, Линдзи - каза Маги на момичето. - Видяла си Исус.

- Той ми каза нещо. - Линдзи погледна към майка си. - Мамо, Исус ми каза нещо.

Моли седна на леглото до дъщеря си и я прегърна. И нейното лице бе мокро.

- Какво ти каза, скъпа?

- Първо нещо, което не разбрах, а после се усмихна и добави: „Най-хубавото тепърва предстои“. Това какво означава, мамо? Най-хубавото тепърва предстои.

- Не знам, слънчице, но вярвам на Исус.

- Извинявай, Линдзи - прекъсна разговора им Маги, - но трябва да се върна в интензивното отделение. Моли, време е да си вземем довиждане.

Кларънс седна до Линдзи и започна да я разпитва за книгата, която четеше, докато Моли и Маги се отдалечиха в единия ъгъл. Моли се опита на няколко пъти да каже нещо, но думите все засядаха някъде по пътя от сърцето до устните й.

- Маги, просто й кажи, че съм щастлив, че бях способен да направя това - каза Тони. - И задето ги срещнах.

Моли кимна.

- Тони? - най-сетне прошепна тя. - Ти Исус ли си?

- Ха-ха! - засмя се той на висок глас, а Маги се усмихна широко. - Кажи на Моли, че не съм Исус, но съм близък с него.

Последното накара Моли да се усмихне, но тя отново се наведе към Маги и каза:

- Тони, мисля, че приличаш на Него повече, отколкото подозираш. Не знам дали някога ще съм способна да ти се отблагодари.

- Тони казва довиждане, Моли. А също и че можеш да му се отблагодариш, като държиш под око Джейк, съгласна ли си?

- Да, съгласна съм - усмихна се Моли широко, макар и през сълзи. - Обичам те, Тони.

- Аз… аз… също те обичам, Моли. - Толкова прости думи, а му беше така трудно да ги изрече, макар да бяха самата истина. - Маги, изведи ме оттук, моля те, преди да припадна.

Няколко минути по-късно Маги и Кларънс се върнаха в чакалнята пред интензивното отделение на неврологията. Двамата останаха с Каби, докато всеки от останалите, когато бе готов, отиваше в стаята на Тони, за да се сбогува с него.

Докато Анджела чакаше да дойде нейният ред, Маги седна до нея и й подаде писмото от баща й. В продължение на двайсет минути младата жена чете, обляна в сълзи, написаните от Тони до нея редове. Накрая и тя влезе в стая №17 на отделението за интензивни грижи. Избра да го направи сама и се върна със зачервени очи и изнемощяла.

- Добре ли си? - попита я Маги и я прегърна.

- Сега съм подобре. Казах му колко му бях разгневена. Когато влязох при него, Маги, все още чувствах такъв гняв, че бях готова да изпотроша всичко в стаята, но му казах.

- Сигурна съм, че си го е заслужил, Анджела. Но причината не е била в теб, болката го е принудила да се държи така.

- Да, това е написал и в писмото си, че вината не е у мен, а у него.

- Е, радвам се, че си се решила да му кажеш за своя гняв. Това винаги има целебен ефект.

- И аз се радвам. Радвам се също, че успях да му кажа, че го обичам и че ми липсва. - Тя отстъпи назад и погледна Маги в очите. - Благодаря ти, Маги.

- За какво, скъпа?

- Не знам точно. - Анджела се усмихна уморено. - Просто ми се прииска да ти благодаря.

- Ами пак заповядай тогава. Ще предам на когото трябва твоята благодарност.

Анджела се усмихна, без да е сигурна какво имаше Маги предвид с последните си думи, след което седна при майка си и облегна глава на рамото й.

След това в чакалнята се върна Джейк, и той с много изтощен вид, но с блеснали очи.

- Сигурен ли си, че не искаш да поговориш с него? -попита тихо Маги.

- Не мога - отвърна Тони примирено.

- Че защо?

- Защото съм страхливец, ето защо! Макар да се промених коренно, страхът не ме напусна.

Тя кимна едва забележимо, колкото той да знае, че го е разбрала, и седна до Кларънс, който я прегърна и прошепна:

- Благодаря ти, Тони, за всичко. Знай, че каквото имаше в онази торба за смет, вече е нарязано на лентички в шредера.

- Кажи му, че съм му благодарен за това, Маги. И моля те, кажи му още, че го смятам за изключително добър човек. Ще поздравя майка му, стига да открия начин да се срещна с нея.

- Ще му предам.

Дойде моментът и Маги да влезе за последен път в стаята на Тони.

- Искам да сме наясно, приключихме с котките, нали така! - попита тя.

- Слава богу, приключихме с котките - отвърна Тони. - Завещанието, което оставихме в сейфа, разпределя всичко между Джейк, Лори и Анджела. Една вечер бях пиян и слушах песента на Боб Дилън, която наскоро изпя и онази певица… сещаш ли се?

- Адел, песента се казва „За да почувстваш любовта ми“16.

- Да точно тази. Е, слушайки я, се почувствах много зле и пренаписах всичко. На следващата сутрин, въпреки махмурлука, същото чувство все още бе у мен достатъчно силно, за да ме накара да отида при нотариуса и да заверя завещанието. После обаче, както се беше случвало многократно преди това, промених решението си и…

Маги и Тони се умълчаха. Бяха сами сред тишината, чуваха се единствено звуците на животоподдържащата медицинска апаратура.

Накрая Маги наруши мълчанието:

- Не знам как ще продължа да живея, Тони, животът ми се промени благодарение на теб. Към по-добро. Скъп си ми и не знам как да се примиря с мисълта, че ще си идеш. Не знам как да се сбогувам с теб. Знам само, че в сърцето ми ще остане празнина, която би могла да бъде запълнена единствено от теб.

- Никой никога не ми е казвал нещо подобно. Благодаря ти. Маги, има три последни неща, които трябва да ти кажа.

- Добре, но не ме карай да плача. Изплаках си очите.

Тони направи кратка пауза, преди да продължи:

- Маги, ще започна с една изповед. Един ден можеш да преразкажеш на Джейк всичко, което сега ще чуеш. Аз така и не събрах смелост да му го разкрия сам. Наистина съм страхливец, но… Просто не мога, твърде много ме е страх….

- Маги търпеливо го изчака, докато той намери думи, с които да започне. - Когато навремето с брат ми се разделихме, вината за това беше моя. Джейк разчиташе на мен за всичко и аз се грижех за него, докато не попаднахме в едно конкретно приемно семейство. От разговор на разговор стана ясно, че имат намерението да осиновяват, но само едно дете. Аз отчаяно исках да съм този, когото ще осиновят. Исках отново да се почувствам приобщен, да имам дом.

- Тони никога не бе споделял това пред никого и сега видимо се бореше със срама заради своята тежка тайна. -Затова им наговорих куп лъжи за Джейк. Той беше по-малкият, по чистосърдечният, по-податливият на възпитание, тоест имаше по-голяма вероятност да предпочетат него. И аз започнах да си измислям всякакви ужасни неща за него и да им ги разказвам. Предадох брат си и го направих така изкусно, че той никога не разбра. Един ден пред къщата спря кола на организацията за приемни грижи, за да отведе Джейк. Той риташе, крещеше, беше се вкопчил в крака ми. И аз се бях вкопчил в него, защото и аз страдах, но, Маги, част от мен се радваше, че го отвеждат… Той беше всичко, което имах. Погубих истинската любов в името на илюзията, че ще си имам семейство. - Тони замълча, трябваше му време, за да се съвземе. А на Маги й се щеше да можеше да вземе това заблудено момче в обятията си. - Няколко седмици по-късно се събраха всички членове на семейството и ме повикаха. Обявиха, че са взели важно решение -решението да осиновят дете. Но нямало да осиновят мен, а бебе. И така, малко по-късно същия ден дойде социален работник, който ме отведе при други двама „прекрасни“ приемни родители, които с вълнение очаквали пристигането ми. Мислех си, че познавам самотата, но това, което ме връхлетя, беше чудовищно… Маги, трябваше да се грижа за Джейк. Та той си нямаше никой друг! Аз бях неговият по-голям брат, доверяваше ми се изцяло. Но не оправдах доверието му, дори сторих нещо много по-лошо - предадох го.