Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- О, Тони - каза съчувствено Маги, - така съжалявам. Но тогава си бил само малко момче. Толкова е тъжно, че на едно дете се е наложило да прави подобни избори.

- След това в живота ми се появи Гейб и за първи път държах в ръцете си някого, който бе част от мен и обичах безмерно. Опитах се да бъда добър баща, но… изгубих и него. На Анджела не дадох никакъв шанс. Бях толкова ужасен да не изгубя и нея, че никога не се отпуснах да я прегърна, да я обичам… А после и Лори…

Беше разкрил сърцето си, думите му все още изпълваха пространството като утринна мъгла. Товарът беше паднал от плещите му и го бе обзела внезапна лекота.

Двамата продължиха да мълчат, преживявайки емоциите си. Накрая Тони дълбоко въздъхна и попита Маги:

- У теб ли е синята кутийка?

- Разбира се.

Маги я извади от чантата си.

- Искам да я предадеш на Джейк. В нея е единствената вещ, която ми остана от майка ми. Даде ми я само няколко дни преди да почине, сякаш бе предусетила смъртта си. Тя я получила от своята майка, която на свой ред я получила от своята. Каза ми един ден да я подаря на жената, която обичам, но аз никога не съумях да обикна когото и да било. Виждам, че Джейк обаче е способен да обича. Нека един ден я даде на своята избраница.

Маги внимателно вдигна капака на кутийката. Вътре имаше тънка златна верижка и прост златен кръст.

- Красиво колие, Тони. Ще го предам на Джейк. Надявам се след време да го видя на шията на Моли.

- Да, и аз - призна Тони. - Бих бил щастлив, ако това стане.

- А какво е последното, което искаше да ми кажеш?

- То, мисля, е най-важното от трите и може би ще ми е най-трудно да го произнеса… Маги, обичам те! Съвсем искрен съм, много те обичам!

- Знам, Тони, виждам го. И аз те обичам. По дяволите, защо изобщо си сложих грим днес!

- Добре тогава, да не се измъчваме повече. Целуни ме за сбогом и се връщай при семейството ми.

- Искаш ли да знаеш защо всички се смеете на онази семейна снимка?

- Разбира се - засмя се той.

- Изненадана съм, че не си спомняш. Майка ти е сипала сол, вместо захар в кафето си и когато е отпила от него, моментално го е изплюла по начин, неподобаващ на една дама, върху някаква изтупана по последна мода жена. Джейк сигурно би го разказал по-забавно, но това може би ти е достатъчно да си припомниш.

- Да, спомних си - засмя се отново Тони. - Тази случка ме държа развеселен през целия ден. Как съм могъл да забравя, особено при положение че…

- Довиждане, приятелю - прошепна Маги и по лицето й отново текнаха сълзи. После се наведе и целуна по челото мъжа в леглото. - Ще се срещнем отново.

Тони се плъзна за последен път.

КАКВО СЛЕДВА

Всичко, което ВиЖдаме, е сянка, хВърлена от онова, което не виЖдаме.

МАРТИН ЛУТЪР КИНГ-МЛАДШИ

Тримата стояха на склона, в подножието на който се простираше долината. Това беше неговата земя, но вече променена до неузнаваемост. Реката, която беше помела храма, беше разрушила и повечето от стените. Из опустошената преди земя сега навсякъде избуяваше растителност.

- Така е подобре! Много подобре! - рече Баба.

- Добре е! - потвърди Исус.

Това, което имаше значение за Тони в момента, бе просто да бъде там и да чувства връзката с двамата свои спътници. Душата му бе обзета от бодрост и спокойствие, от уравновесено и същевременно неудържимо очакване, предрешено като вътрешен мир.

- Хей, а къде живеете вие? - попита той. - Не виждам наоколо други ферми, къщи или твоята…

- „Къщурка“? - промърмори Баба. - Никога не са ни били нужни такива. Сега всичко това е обиталище, не пустош. Никога не бихме се задоволили с по-малко.

- Време е - усмихна се Исус и протегна ръце.

- Време ли е? - попита Тони, обзет от любопитство. -Дойде ли моментът да се срещна с вашия баща, Татко Бог?

- Не, не за това е време. Пък и ти вече си го срещал.

- Нима? Кога съм го срещал?

Исус отново се усмихна и обгърна с ръка раменете на Тони. После се наведе по-близо до ухото му и прошепна:

- Талита куми!

- Какво? - възкликна Тони. - Шегуваш ли се? Момиченцето в роклята на сини и зелени цветя?

- Въображението - включи се Баба - никога не е било способно да даде окончателен образ на Бог, но ние не се отказваме да го опознаем, а всяка наша представа се превръща в малък прозорец към отделен аспект от собствената ни природа. Хубаво, нали?

- Страхотно - кимна Тони. - Но за какво тогава е дошло време? Татко Бог ще присъства ли?

- Време е за празненството, за живота след смъртта, за единението и изговарянето - отговори Исус. - И нека ти напомня, че Татко никога не е отсъствал.

- Е, тогава?

- Тогава - обяви Баба триумфално - идва ред на най-доброто!

БЕЛЕЖКА КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ И БЛАГОДАРНОСТИ

Ако сте отгърнали първо на тази страница, може би ще е добре най-напред да прочетете „Кръстопът“, тъй като тук е разкрита важна информация от сюжета на романа, узнаването на която може да наруши удоволствието ви от четенето.

Антъни Спенсър беше име, което синът ми използваше в компютърните игри. Макар в началото героите на романа ми да бяха амалгама от образите на реални мои познати, в процеса на писане те се развиха по свой неповторим начин. Това важи и за Каби, сина на Моли. Неговият образ е изцяло конструиран по подобие на Нейтън, сина на наши приятели, който почина още млад преди няколко години. Играта на криеница го отвела извън залата, където със семейството си гледали мач на баскетболния отбор „Портланд Трейл Блейзърс“, и той се озовал на магистралата, където бил блъснат от две коли. Нейтън страдаше от Синдрома на Даун. Няма нищо от образа на Каби, което да не е било характерно и за Нейтън, включително любимата му ругатня и склонността да „задига“ фотоапарати и да ги крие из стаята си. Докато работех по романа, непрекъснато водех разговори с майката на Нейтън и тя ми предостави всички детайли за образа на Каби. Един следобед тя ми се обади по телефона и ми обясни, че един от нашите разговори разпалил любопитството й и тя влязла в килера и се заровила из вещите на Нейтън. Там, в калъфа на неговата китара играчка, открила непознат фотоапарат. Когато го включила, с изненада установила, че паметта му е пълна със снимки на нашето семейство. Оказа се, че две години преди смъртта си Нейтън е бил на гости у дома и тогава е „задигнал“ камерата на моята племенница. През цялото това време ние си мислехме, че сме я забутали някъде.

На толкова хора дължа благодарност. На семейството на Нейтън, че ми дадоха позволението си да използвам техния син за прототип на моя художествен герой. Надявам се, че съм съумял да уловя и отразя малкото чудо, което представляват децата със Синдрома на Даун, и същевременно да предам драмата в техните сърца, както и в сърцата на семействата им, които всекидневно се изправят пред безчет предизвикателства.