Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Докато остави ключа на рецепцията, те вече бяха нато­варили багажа й в джипа и всичко бе овързано с въжета за бънджи от чантата на Райли.

Саша ги огледа със съмнение, обезпокоена за матери­алите за рисуване.

Ще издържат ли?

Досега не са ме подвеждали. Тежкарска вило, пази се, идваме!

Райли накара мотора да изреве, също както бе направи­ла и сутринта. Този път Бран седеше на задната седалка с багажа.

Ти трябваше да седнеш отпред. - Саша се изви назад. - Не съобразих. Аз съм по-дребна, няма да ми е толкова тясно.

О, тук сме си добре, аз и четките ти за рисуване. Пък и като знам как шофира Райли, ще стигнем, преди да ми се схванат краката.

Скоростта - възмутителна - този път изглеждаше по- скоро освежаваща, отколкото плашеща. Саша успя да зърне размазаните очертания на морето и цветята, на ко­лите и напечените от слънцето сгради, докато слушаше с половин ухо как Райли и Бран обсъждат дали да спрат някъде за обяд, или да продължат, закъдето са тръгнали.

На нея й беше все едно. Всичко бе толкова сюрреалис­тично и безразсъдно. Досега най-безразсъдното, което си спомняше, че е правила, бе, когато си отряза сама косата на дванайсет. Акт на гняв и съпротива, за който бе съжа­лила още преди да се офъка докрай.

Разбира се, в сегашните й действия имаше повече риск и щяха да изискват повече усилия - и все пак в момента й се струваха абсолютно правилни.

Първо ще си разопакова багажа, реши тя. Няма да се чувства добре, докато не го направи. А после ще сглоби статива си... може би отвън - ще опита да направи рисунка на градината с креда. Или ще пробва с акварел. Рядко из­ползваше тази техника, но...

Ти за какво гласуваш? - поиска да знае Райли.

Съжалявам, не разбрах?

Обяд или да продължим? Ти ще наклониш везните.

О, все ми е едно.

Везните - настоя Райли. - Не може дати е все едно. Бран иска да продължим. Аз съм за обяд.

Не искам да накланям везните.

Нямаш избор. Той казва, че вилата е пълна с храна - заредена е и имаме зелена светлина да използваме всич­ко. Но първо трябва да стигнем дотам, а после да си спрет­нем нещичко. Някой от вас може ли да готви?

Разбира се, че мога - бързо отвърна Саша и тутакси осъзна грешката си. - Но в никакъв случай няма да отго­варям за кухнята!

Голяма, красива кухня, припомни си тя, и щеше да й е приятно да сготви едно-две ястия, но...

Някой трябва да отговаря. Ако обичате пържено, аз съм вашият човек, иначе - да живеят сандвичите! Мога и да разбърквам. И да режа - добави тя. - Кълцам като фурия.

Не знам как да готвя за хора.

За кого готвиш тогава? - учуди се Бран. - За мечки?

За себе си. Но...

Аз съм майстор на закуските. - Бран сложи край на обсъждането. - Съмнявам се обаче, че някой ще иска да готви постоянно. Сидари не е далеч и можем да хапнем там, но ако искаме да обсъждаме действията си в уедине­ние, по-добре да си приготвим нещо във вилата.

Саша е нашият човек! Двама на един.

Въздържам се. - Тя наистина изпита паника при ми­сълта, че може да я изберат да отговоря за нещо. - Тоест абдикирам.

Докато спореха, джипът летеше напред и Саша започна да осъзнава, че ще изгуби битката.

Определено ще спрем за обяд - ето, наклоних везни­те, - а ако някой огладнее довечера, може да хапне от прословутите сандвичи на Райли - отсече тя.

Моят специалитет!

Аз ще сготвя утре вечер, за да имам време да измисля какво, но след това...

Тя замълча, поразена от гледката на поредния стопаджия

козирката на бейзболната му шапка бе дръпната надолу, палецът му - вдигнат.

След това пак ще трябва да ядем - отбеляза Райли.

Ставам нервна, когато съм гладна, а едва ли искате да ме виждате в...

Спри! - Саша само бе зърнала лицето му, докато минаваха край него, но това й беше достатъчно. - Спри колата!

Райли реагира бързо, натисна спирачките.

Какво има? - попита, докато отбиваше отстрани на пътя.

Върни назад! Стопаджията! Завий или върни назад. Стопаджията!

О, ясно! - Райли погледна над слънчевите си очила, за да подсили саркастичния си тон. - И без това място - колкото щеш!

Саша изскочи от джипа.

Той е още един! От нас!

Без майтап?

Бран скочи от джипа, преди Саша да стъпи на банкета.

Нека изчакаме минутка, скъпа. Той идва кьм нас. Нека първо опипаме почвата.

Мъжът затича по пътя, но някак отпуснато, с раницата на гърба и прашните, износени туристически обувки. Изпод бейзболната му шапка се подаваха гъсти кичури тъмнору- са коса.

Саша знаеше, че очите му - макар да не можеше да ги види зад тъмните очила - са сиви.

Той им отправи бърза, слънчева усмивка.

Калимера - поздрави. - Евхаристо, ъъъ...

Не се мъчи - спря го Бран. - И английският ще свър­ши работа.

Чудесно. Благодаря, че спряхте.

Американец си, нали? Заобиколен съм от тях.

Да. Сойер, Сойер Кинг. - Той се усмихна широко и кимна на Райли, когато тя го приближи.

Накъде си тръгнал, Сойер Кинг? - попита тя.

О, просто обикалям. Докъдето ме откарате. Но май нямате много място.

Така е - съгласи се Бран. - Отиваме до Сидари. Бран Килиан.

Ирландец, а? - Сойер пое протегнатата ръка. - На почивка ли сте?

Не точно. - Райли се извърна към Саша, погледна я многозначително.

Да, сигурна съм.

Сойер беше пъхнал палеца си в гайката на колана - не­хайна поза, - но изведнъж застана нащрек.

Сигурна за какво?

Една рисунка щеше да свърши повече работа от всякак­ви обяснения, реши Саша.

Ще изчакаш ли минутка?

Да. - Отправи й усмивка - бърза като светкавица, - но остана нащрек. - Не бързам за никъде.

Тя отиде до джипа и се наведе, за да издърпа чантата си, напъхана в пространството между предната и задната се­далка. Извади портфолиото, после рисунката на шестимата.

Върна се при него и му я показа.

Нарисувах я преди около три седмици в Северна Ка­ролина - там живея.

Мъжът я разгледа, свали слънчевите си очила, огледа я още веднъж. Да, сиви очи, като вечерна мъгла над сенчес­то езеро.

Той каза:

Хммм.

Знам колко странно звучи... но имам и други рисунки. На нас, на теб... На това - каза тя и разтвори ръце.

Коя си ти?

Саша Ригс, а това е Райли Гуин.

Кои са другите двама на рисунката?

Не знам.

Като гледам как вървят нещата - намеси се Бран, - мисля, че скоро ще разберем. Мисля също, че това не ти се струва странно и че знаеш за Трите звезди.

Сойер завъртя дръжката на слънчевите си очила.

Да, знам.

Тогава можем да обсъдим всичко това тук, на пътя, и да рискуваме да ни забърше някоя минаваща кола, чийто шофьор е любител на високите скорости като нашата Рай­ли. Или можем да го направим на по бира.

Не бих отказал едно питие. - Сойер върна рисунката на Саша.

Променям гласуването си. Налага се да отидем нап­раво във вилата.

Сойер вдигна вежди.

Имате вила?

Приятел на приятел на един чичо. - С ръце на хълбо­ците Райли оглеждаше джипа, багажа. - Бива ме да отварям място, но сега се предавам. Саша ще трябва да седне на скута ти, Сойер.