Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

За първи път работя в екип. Интересно е. С течи думи и Сойер се отдалечи.

Какво ще кажеш за него? - попита Бран Саша.

О, Сойер? Обожава дядо си-имат много силна пръч­ка. Оптимист е. Усещам много ясно оптимизъм и решимост. Не ми е приятно да любопитствам - добави тя, по май се налага. В него има и още нещо - не знам точно какво, но не долавям... зло. Думата не е много силна, като се има предвид какво ни очаква. Не долавям нищо тъмно или зло. Всъщност тъкмо обратното.

Значи му вярваш?

А ти?

Аз не съм толкова бърз като теб, но той ми се струва искрен. Пък и ето го тук. - Той потупа рисунката. - Е, аз ще се разходя по плажа. Ела с мен.

Още не съм разопаковала багажа си.

Това може да почака. - Бран се надигна с усмивка, подаде й ръка. - Само ще слезем по стълбите, издълбани в скалата.

Тя би трябвало да разопакова багажа си, да подреди нещата за рисуване, но вместо това пъхна ръка в неговата.

Добре. И без това искам да огледам за добри перспек­тиви.

Ето, вече имаш разумна причина да направиш раз­ходката.

Знам, че за вас тримата приключението и рискът са нещо естествено.

А ти си сдържана и разсъдлива?

А аз съм сдържана и разсъдлива.

Аз обаче виждам друго. Ти си най-храбрата между нас.

Тя го зяпна изумена, докато се насочваха към каменна­та ограда.

Храбра? Аз?! Откъде ти хрумна?

Ние тримата знаем какво търсим и защо. Но ти? - Той стигна до колоните и портата, отвори я. - Ти си напуснала дома си, пропътувала си целия този път, без да знаеш ис­торията. И когато си видяла Райли, си отишла право при нея, рискувала си да кажеш на непозната нещо, което са­мата ти не разбираш. Това е смело.

Тя го погледна, запленена от тъмните му, убедителни очи и начина, по който вятърът рошеше косата около ли­цето му. И копнежът й се върна - толкова силен, че тряб­ваше да отмести поглед.

Не се чувствам храбра.

Просто не разпознаваш собствената си храброст. Това

е.

Той отново я улови за ръката и заслиза по грубо издя­ланите стълби.

Наистина са стръмни. И високи.

Но виж накъде ни водят. Обичам красивите плажове, макар често да се улавям, че повече ме привличат горите и планините. Кои са твоите планини?

Блу Ридж.

Красиви ли са?

Да. Прекрасни и успокояващи. Не си спомням кога за последно съм била на морски бряг. Където и да е.

И той може да е красив и успокояващ. Виждаш ли онази висока точка?

Сърцето й запърха в гърдите, когато той посочи към морския нос.

Да-

Парчето земя, протокът помежду им? Нарича се С anal D 'Amour, Каналът на любовта, и според легендата, ако го прекосиш с плуване, ще срещнеш любовта на живота си. Звучи красиво, нали?

Вярваш ли го? Не това за плуването, а за любовта на живота ти. Че някой... който и да е - може да обича цял живот?

Абсолютно.

Значи си романтик.

Не бих казал. Родителите ми са заедно повече от трийсет години. И не само защото имат четири деца и са свикнали един с друг. Обичат се и са щастливи заедно.

Имаш братя и сестри.

Да. Брат и две сестри. Мама обича да казва, че сс е получил добър баланс - по двама от всеки вид.

Хубаво, голямо семейство...

И глух би доловил тъгата в думите й, помисли си Бран.

Такова е, да.

Ходиш ли да ги виждаш?

Разбира се, те също ми идват на гости. Голяма весел­ба пада, когато се съберем всички заедно. Ето, слязохме.

Тя едва бе забелязала стръмното спускане.

Нарочно ме караше да говоря, за да не се изплаша.

Ти не се плашиш толкова лесно. - Последното стъпа­ло беше високо над земята. Бран скочи с лекота, обърна се, прегърна Саша през кръста и я свали долу. Останаха така, наслаждавайки се на прегръдката. - Нали, фейд?

Тя познаваше вкуса на устните му и усещането от до­пира им, начина, по който ръцете му се движеха по кожа­та й, извивките на тялото му под нейното.

Нуждата да изпита това извън сънищата беше прекале­но силна.

Може би - промълви и отстъпи от него.

Има нещо, което не ми казваш. Усещам го. - Той почука с пръст челото й между веждите. - Какво е то?

Всички имаме тайни, а когато намерим другите двама, и те ще имат такива. Изглежда, още не си вярваме доста­тъчно.

Нормално е, познаваме се отскоро. Е, добре, ще тряб­ва да се задоволим с наличното.

А наличното беше златист пясък и синя вода. Хора - да, но само неколцина, които се наслаждаваха на топлите пролетни лъчи или седяха под сянката на чадъри. Няколко деца дълбаеха пясъка с пластмасови лопатки, други бяха нагазили във водата.

Сигурно плажовете в Сидари са доста по-многолюд- ни от този тук - продължи Бран. - Чух, че имало много желаещи да скачат от скалите в пролива, за да намерят истинската любов. От това може да излезе хубава картина, предполагам. Скалите, водата, смелчаците, които скачат в нея.

Запленена от идеята, Саша спря, погледна назад. Цве­товете, текстурите, ъгълът, под който падаше светлината. Фигура, представи си тя, готова да скочи... друга, уловена по време на скока между скалите и водата. Може би още една - със събрани длани, разсичащи повърхността. Съжа­ли, че не е взела скицника си, тогава би могла...

Зърна бързо движение - от водата се подаде нещо, кое­то искреше като скъпоценен камък на слънцето. Миг, само миг на проблясване и на пяна, на разпейено синьо, после всичко изчезна.

Видя ли това?

Кое?

В пролива. Нещо... Излезе от водата, после пак се скри.

Не видях нищо, а си отварях очите.

Беше красиво, като проблясване на скъпоценни ка­мъни, засия на слънцето.

Той постави ръка върху рамото й.

Звездите?

Не, не, беше гъвкаво и живо. Движението, имам пред­вид. Някаква риба?

Може да е било делфин. - Той вдигна ръка, сви я лекичко в юмрук около косата й, която тя бе прибрала назад, поглади я. - В търсене на истинската любов.

Делфин. - Мисълта за делфин, който плува в пролива с надеждата да намери любов, я развесели. - Сигурно. Беше само миг, но великолепен! - Саша въздъхна и отново пое по плажа, галена от морския бриз.

б

Най-сетне разопакова багажа си и почувства, че донякъде е възстановила реда в живота си. След това излезе на терасата да се наслади на гледката, която щеше да й принадлежи до... все едно докога. Надяваше се да види делфина отново сигурно беше делфин, просто слънчевата светлина и водата бяха създали илюзията за проблясващо синьо и зелено.

Мислела бе да седне със скицника си на терасата, по осъзна, че не иска усамотение. Вместо това взе скицника и моливите си и излезе да търси... екипа си.

Така ги беше нарекъл Сойер - екип. Досега Саша нико­га не бе участвала в такъв. Чувството беше хубаво, дори странно успокоително. Спомняйки си, че като част от този екип би трябвало да се погрижи за вечерята, тя отиде пър­во в кухнята, зада обмисли вариантите.

Хубаво би било да сготви някое традиционно гръцко ястие, но не знаеше нито едно, затова реши да избере пас­тата, която често готвеше за себе си у дома, тъй като ста­ваше бързо и лесно, а и в кухнята май имаше всички необ­ходими продукти за целта.