Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Ще се оправи - каза остро Бран и улови Саша за ръ­ката. - Погледни ме! Погледни ме и ме чуй! Ти все още се опитваш да блокираш виденията си, а когато не успееш, страдаш. Трябва да престанеш да се съмняваш в себе си и в своята дарба.

Нея искам!

Да, но я имаш, затова по-добре я използвай!

Хей! - намеси се Сойер, тъй като тонът на Бран бе суров, и Саша побледня. Но Райли поклати глава, показ­вайки му, че не бива да се меси.

Не знаеш какво е да носиш в себе си нещо, което те обсебва.

А ти не знаеш какво е да го приемеш, да се научиш да го използваш, вместо да се опитваш да го отречеш и то да те използва.

Собственият ми баща ни изостави, защото не можеше да живее с това, с мен. Всеки път, когато се опитвах да се сближа с някого, тази дарба излизаше на повърхността и съсипваше всичко. Затова си нямам никого.

Имаш нас! Ние няма да те изоставим. - Той говореше строго, без капчица съчувствие. - Но май ти си тази, която бяга от себе си, доколкото виждам.

Нямаше да сме тук, ако не бях дошла в Корфу.

Виж, за това си абсолютно права. По-добре помисли за това, вместо да се сърдиш на дарбата си.

Твърде шокирана и разгневена, за да намери точните думи, Саша стана рязко от масата и се отдалечи.

Моля те, иди при нея - обърна се Бран към Райли. - Погрижи се да вземе нещо за главоболието, което сама си докара.

Добре. - Тя стана. - Но да знаеш, че ако някой се беше нахвърлил така върху мен, щях да отвърна на удара.

Може да я научиш да прави същото.

Може и да я науча.

Когато тя се отдалечи, Сойер поклати глава.

Държа се грубо, приятел.

Знам. - И в резултат беше получил леко главоболие. - Но не мога да я гледам как се измъчва. Ние сме каквито сме, не е ли така?

Сойер отпи от второто си питие.

Някои хора, всъщност доста хора, страдат, ако са различни.

Нима? - Бран се усмихна и на свой ред вдигна чаш­ката си. - Аз пък мисля, че трябва да се радваш и да си благодарен, че си различен. Докато Саша не го направи, това, което има, само ще я наранява. - Той завъртя чапла­та с лимончелото между пръстите си, изпи я. - По-добре да почистим, иначе няма да ни готвят повече.

Ти държиш на нея не само защото има дарба и с от екипа ни, нали?

Бран много внимателно остави чашката си на масата.

Тя е красива жена с наранено сърце и голям кураж, за който не си дава сметка. Да, държа на нея. Не само за­щото има дарба и е от екипа ни. Иначе нямаше да й говоря по този начин.

Ясно.

Щом се „пребориха" с чиниите и приведоха кухнята в ред, Бран излезе и направи няколко обиколки на къщата. Нещо като граничен патрул, помисли си той. Но не видя друго освен луна, звезди и море, не чу шумоленето на прилепови крила, а само плисъка на вълните върху пясъка и скалите.

Спря и погледна към стаята на Саша, видя, че е тъмна, френският прозорец към терасата беше затворен. Надява­ше се тя да спи, и то спокойно. Надяваше се също така да не почука на вратата му през нощта, красива и сънена. Едно беше да споделя леглото й, за да спи в него, както предиш­ната нощ. Но ако трябваше да го направи отново, това би поставило волята му на сериозно изпитание.

Саша беше твърде привлекателна, във всяко отношение.

Той обмисляше варианти, отхвърляше ги. И знаейки, че сънят няма да дойде скоро, отново влезе в къщата. Може­ше да свърши някаква работа, докато другите спят.

Сойер изпрати дълги, подробни имейли у дома, както правеше винаги, когато имаше възможност. Опита се да почете, отказа се и реши да поработи. Но беше прекалено неспокоен.

Разходка по брега, реши той. Сам.

Макар да бе човек, който се наслаждаваше на компани­ята на другите, той често оставаше сам и знаеше как да ангажира ума си. Облече яке, тъй като нощта беше хладна, мина през френския прозорец и излезе в градината. Нас­лаждаваше се на уханията във въздуха, начина, по който облаците скриваха плавно звездите и луната, равномерния сърдечен ритъм на морето.

И беше благодарен, че тези облаци са тънки, а луната е достатъчно ярка, за да осветява стълбите в скалата.

Замисли се за другите от екипа, за онова, което беше написал за тях.

Райли - с остър ум, уравновесена и интелигентна. Пъ- тешественичка, също като него, жена, която може да се грижи за себе си. С научна титла, но без да е сухарка. И двамата обичаха страстно научната фантастика, фентъзито и графичните романи.

Бран? Умен, очарователен, когато пожелае, и много загадъчен. Загрижен. Може да се бе отнесъл сурово със Саша след вечерята, но беше искрен, когато каза, че държи на нея. Сойер усещаше, че Бран би направил всичко, за да защити човек, на когото държи.

И Саша. Талантлива художничка - с дарба на ясновид- ка - и неуверена. Несигурна в себе си, но въпреки това не се отказваше. Така че браво на Бран за проницателността. Тя притежаваше кураж, за който не си даваше сметка. И със сигурност бе магнитът, събрал всички, помисли си Сойер.

Той не беше съвсем сигурен къде му е мястото. След десет години търсене можеше да им каже къде не са звез­дите. Но светът беше голям.

Сойер имаше теории и бе стигнал до тях чрез изпроб­ване, грешки и личен опит. Това, че разполагаха с човек като Саша, щеше да им даде по-добра насока.

Останалите двама? Те имаха тайни. Но и той имаше своите.

Няколко часа, няколко питиета и няколко хранения заедно не изграждаха доверието, което е нужно, зада спо­делиш тайните си. Сойер още не можеше да каже какво би го създало.

Така че беше въпрос на: „ще почакаме и ще видим".

Той хареса безлюдния бряг, огряната от лунна светлина вода, плисъка и шепота на вълните. Изкуши се да направи едно бързо плуване. Сигурно щеше да измръзне, но това би довършило проясняването на главата му, за да може да заспи.

Накрая реши да тръгне обратно и ако още му се плува, да се съблече и да се гмурне във водата - но по-близо до стълбите в скалите, къщата и топлината.

И тогава я видя - стоеше на брега, край морето. Гледа­ше към водата, а тънката й бяла дреха се диплеше около коленете й на нощния вятър. Дългата й сякаш километри черна коса се спускаше свободно по гърба й.

Рисунката, помисли си той. Рисунката на Саша, оживя­ла в истинска жена.

Той не биваше да се учудва, но се учуди. Не биваше да се изненадва, но се изненада. Пое по брега към нея, не я изпускаше от очи, да не би да изчезне като сън.

Вместо това тя се обърна към него и той видя лицето й на отразената лунна светлина. Жената от рисунките, жена­та, застанала до него в първата, която му бяха показали на банкета край пътя.

Лице като съновидение, помисли той, докато тя се ус­михваше и вървеше към него. Зашеметяващо. Повече от красиво. Големи очи, съвсем леко скосени в ъгълчетата, плътни, сочни устни, извити в усмивка, която бе едновре­менно доволна и дружелюбна. Кожа, която изглеждаше мека, гладка и златиста на лунната светлина. Стройна и гъвкава, в тънка бяла рокля, развявана от бриза.