Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Райли отново зави, пое нагоре по тесен криволичещ път. И макар да не се бе старала, Саша почувства как сърцето на Аника заби учестено.

Добре ли си?

Красиво е! Толкова много дървета!

Да, много са, съгласи се наум Саша, и това я подсети за малката й кьща в гората. Щеше да си е същата, когато се върнеше в нея. Но се чудеше дали тя ще е.

Райли отби и спря в някакво подобие на канавка.

Оттук продължаваме пеша.

Въоръжени с раниците си, с грубо начертаната карта па Райли и компас, те свиха от пътя и поеха на запад. Саша бе очарована от възможността да прекосява поля, в които магарета хрупаха трева и диви цветя. Толкова очарована, че не успя да се разтревожи, когато едно я приближи и я загледа настойчиво.

Бас държа, че си е харесало нещо в раницата ти. - Бран спря до нея, погали магарето между дългите уши.

Има много сладки очи. Жалко, че нямам ябълка.

Хммм, я да видим... - Бран я обърна кръгом, потупа раницата й. Когато отново я обърна с лице към себе си, държеше малка лъскава зелена ябълка.

Наистина трябва да ми покажеш как го правиш!

Той се усмихна, докато вадеше джобното си ножче,

после разряза ябълката на две.

Може и да успееш да ме убедиш. Ето, дай му я.

Чудесата продължават! Аз храня магаре!

Побързай, иначе може и другарчетата му да поискат.

Чувствам се също като Аника. Всичко е толкова кра­сиво!

Те продължиха напред, като оставиха полето и поеха по изровена пътека с преплетени храсталаци от мирта и лавър и високи, стройни кипариси, извисяващи се сред маслино­вите дръвчета. Подминаха струпани на едно място скали с украса от жилави диви цветя, които си пробиваха път през пукнатините им към слънцето.

Тя се чувстваше така, сякаш е преодоляла някаква ба­риера и е стигнала до светлината.

Изглеждаш щастлива - отбеляза Бран.

Разхождам се сред хълмовете на Гърция във велико­лепен пролетен ден. Има толкова много за гледане! За мирисане! - додаде тя, като прокара ръка по храст див розмарин, за да усети аромата му. - Няма да мисля закъде сме тръгнали. Стига ми, че съм тук... Защо ме целуна?

Тя не възнамеряваше да го пита, но не можа да попречи на мисълта си да се оформи в думи.

Ами обичайните причини...

Саша си каза, че не бива да продължава, че трябва да спре да дълбае. После си помисли: какво пък толкова!

Би могъл да целунеш Райли или Аника по обичайни­те причини.

Права си. И двете са привлекателни, интересни жени, всяка по свой начин. Но аз не изпитвам желание да ги це­луна. И понеже ти ме накара да се замисля, признавам, че отново бих изпитал желание да го направя, ако става въпрос за теб. - Той го каза толкова делово, че тя не беше сигурна дали трябва да се засмее, обиди или изплаши.

Нямаш ли си някого в Ирландия, в Ню Йорк?

Имам, разбира се. Но не по този начин. Имам прия­тели от двете страни на океана и семейство. Но не и жена, която да ме чака да се прибера у дома. Ако имаше, никога не бих ти посегнал и със сигурност не бих спал с теб.

Изобщо не съм казала, че...

Когато го направиш - продължи той с лекота. - Това тук е нещо повече от обикаляне на хълмовете и търсене на звездите. Не се ли питаш какво е то, фейд?

Тя не знаеше как да флиртува, помисли си Саша. Не знаеше как да води закачливи, секси разговори. Затова сложи край, преди да е станало късно.

Чудя се защо Райли пое по лявото разклонение, кога­то пещерата е вдясно.

Така ли? - промърмори Бран.

Райли! Това е пътят!

Отпред Райли спря и се обърна.

Според картата е наляво.

Не, надясно е. Ето, виж... - Тя спря, загледана кьм мястото, където ясно бе видяла тъмния отвор на пещера под една скална козирка. Но сега не беше там. - Помислих, че видях...

Може и да си. Ясновидката или картата? понита Бран останалите.

След миг колебание Райли кимна.

Ще завием надясно.

Това означаваше по-трудно изкачване. Склонът стана по-стръмен, а пътеката - по-изровена и скалиста. Но цве­тята продължаваха да цъфтят, жилави и упорити, а едно тясно поточе, едва метър широко, си пробиваше път през гъстата зеленина и сиво-кафявите скали.

На поредното разклонение на пътеката величествено се възправяше едно дърво на Юда.

Сега накъде? — попита я Райли.

Не съм сигурна...

Не мисли. - Бран постави ръка на рамото й, лека като перце. - Следвай вътрешния си глас.

Този път наляво. Те пропуснаха първото разклонение, когато ти обясняваха. То е наляво, но те не видяха...

Онова, което се криеше в нея, сякаш раздвижи ръце и повдигна някакво було. Но нейните собствени ръце се отпуснаха отстрани на бедрата й, очите й станаха кобал- товосини.

От влажната й уста излиза дяволски дъх. В недрата й лежат костите на убити мъже, които стенат в тъмното, на жени, които вият за изгубени деца. Само светлината от огън, от вода, от лед ще ги освободи.

Съжалявам. - Тя се облегна на ствола на дървото, главата й бе объркана от видения, от ехото на собствените й думи. - Малко съм замаяна. Дойде изневиделица, сякаш някой те блъска от ръба на скала.

Вземи. - Аника й предложи бутилка. - Това е вода. Вкусна е.

Благодаря.

Ботушите ми са грозни.

О, за бога! - възкликна Райли, готова да продължи.

Но Райли беше права. Ти беше права - обърна се тя към Райли. - Грозни са, но са здрави. А здравината е важна.

Да. - Саша се помъчи да успокои дишането си. - Да, така е. - Тя подаде бутилката на Аника. - Благодаря ти. Наляво. - Кожата й бе настръхнала, сякаш я пробождаха миниатюрни бодлички. Но тя не можеше да отстъпи.

Вече сме близо.

Следваше пътеката и инстинктите си. Краката я боляха от изкачването, но не им обръщаше внимание. Дробовете й се задъхваха, но тя продължи напред по пътеката към мястото, от което се боеше.

Когато слънцето заблестя в очите й, примигна, за да вижда по-добре. Беше се изправила пред тъмния вход под широката каменна козирка.

Видяха ли я всички? - попита.

Право напред. Добра работа, Саша. - Райли я потупа лекичко по ръката.

Следвали сме грешната посока.

Може би някой е искал да го направим - предположи Сойер. - Първо ще влезем ние с Бран, да я огледаме.

Това беше глупава мъжка забележка! - възмути се Райли. - Направи още една и ще те фрасна по красивата физиономия.

Тогава ще трябва да фраснеш и мен, защото предло­жението му е разумно. Ако и петимата влезем вътре - про­дължи Бран, - няма да има кой да повика помощ, ако нещо се обърка.

Имате две минути. - Райли вдигна ръка, потупа ча­совника си. - Щом ви дам знак.

В търбуха тогава. — Бран тръгна към входа със Сойер.

Не в търбуха, помисли си Саша. В устата.

Търбухът беше по-дълбоко.

Двамата пристъпиха под козирката и влязоха. Напред се простираше тъмнина, отзад светеше слънцето - все едно бяха излезли от деня и влизаха в нощта.

Всеки извади фенерче, заопипва с лъча му.