Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Ти можеш да се гмурнеш с краката напред, ако пред­почиташ - каза Бран.

Стълбичката е откъм левия борд - обясни Дойл, до­като вдигаше ципа на неопреновия си костюм.

Позволи ми да ти помогна с костюма - продължи Вран.

Да й помогне, помисли си Саша. Да я наблюдава, да се грижи за нея. Започваше да й писва. Тя се насочи непох­ватно към ръба на лодката в плавниците си, приготви се за гмуркане.

Придържай маската си с една ръка. Просто се претър- кулваш. - Бран я потупа леко по крака. - След две секунди съм при теб.

Преди да успее да реши какво да отвърне, Саша затвори очи и се претърколи.

Падането бе по-продължително, отколкото бе очаквала. Когато докосна водата, нададе кратък вик, вдиша твърде много въздух. Зарита яростно, за да излезе на повърхност­та, но Бран вече беше до нея, улови я за ръката.

Направи бавно движение надолу със свободната си ръка, давайки й ясен сигнал да не бърза и да се отпусне. Тя ужас­но искаше да се изкачи нагоре, обратно при светлината и въздуха, но той посочи надолу и я затегли със себе си.

Паниката стегна гърлото й и я замая. Саша знаеше, че диша твърде бързо - точно както Райли я бе предупредила да не прави, - но просто не можеше да се контролира.

После видя Аника през невъзможно прозрачната вода - правеше плавни салта, осветявани от слънчевите лъчи, проникнали през повърхността. О, сигурно е страхотио да си толкова свободен, помисли си тя, и изведнъж осъзна, че и тя е свободна - би могла да бъде. Ншцо не я задържаше, освен собствените й страхове. Може и да не беше готова за салта, но това не означаваше, че трябва да се предаде.

Започна да се бори с дишането си - все още твърде учестено, но по-овладяно - и леко стисна ръката на Бран, зада му покаже, че е добре.

И най-после се отпусна и започна да разглежда света около себе си.

Цветовете на коралите, толкова наситени и богати, по­люшващите се растения, дръзко стрелкащите се риби. Далеч повече от видяното в съвсем елементарното гмур- кане със шнорхел, което бе направила по време на зимна- та почивка в Аруба преди няколко години.

Този път не просто гледаше към света наоколо, сякаш надзърта през стъклена витрина. Тя беше част от него.

Заедно е Бран заплува покрай рифа и направи изумен жест, когато видя яркооранжева морска звезда, прилепена към една скала. Зърна още една, после тъмночервен сюнгер, забеляза един рак, който припкаше по пясъчното дъно, сякаш закъснява за среща.

Когато видя отвора на пещерата, паниката отново се опита да я завладее. Райли изникна до нея, махна й кратко с ръка и се понесе право към тъмното, плитко устие отпред. Дойл се стрелна във водата подире й и щеше да влезе пръв в пещерата, ако Райли не му беше препречила пътя.

Чакаха нея, осъзна Саша, и четиримата. Аника плуваше около останалите трима. Тя зарита с крака и се понесе напред, с Бран до себе си.

Шестимата влязоха в пещерата двама по двама и свет­лината помътня. Тук светът беше сумрачно зелен, а обита­телите му приличаха на размазани петна. Постепенно петната се превърнаха в дълга, гънеща се змиорка, двойка октоподи с поклащащи се пипала. Зад полюшващите се растения се криеха неща, които сигурно жилеха и хапеха, помисли си тя.

Чуваше ударите на сърцето си, докато плуваше през призрачната зелена светлина на тунела.

Той се разшири, напомняйки й за наземната пещера, която бе решила, че принадлежи на Нереза. Погледна на­горе, почти очаквайки да види прилепи, които плуват и й се нахвърлят. Вместо това видя светлина и дървета и се загледа изумено в отвора между световете. Поредният октопод, нехаещ за тях, се понесе по дъното на пещерата, а ято сребристи риби се стрелнаха като една, когато тя посегна да ги докосне. Саша забрави за страха си, докато изучаваше изумително красивите форми на коралите, жи­вите сюнгери, странното плавно движение на морската звезда, която, обезпокоена, напусна убежището си.

Саша си помисли каква картина би могла да нарисува, ако успее да съхрани в главата си всичко това достатъчно дълго, за да го скицира. За известно време забрави страхове­те си и истинската цел, завладяна от трепета на откривателя.

Изненада се, когато Райли я потупа по рамото, посочи й часовника, после тунела. Саша с неохота изплува навън с останалите.

Когато излезе на повърхността, яркият блясък на слън­цето, вкусът на въздуха, допирът му до кожата й я обърка­ха. Тя се изтегли нагоре и застана с маска в ръка, загледа­на във водата. Вече знаеше какво живее в нея.

Ти си роден водолаз! - Райли я щипна леко по рамо­то, преди да седне, зада свали плавниците си. - Искаш ли да се гмурнеш пак?

Да-

Хубаво. Днес ще направим още едно-две по-лесни гмуркания. Ти не изпита ли някакво чувство, докато бяхме долу?

Чувство? О! Не. Не, но не мислех за звездите, бях ги забравила. А трябваше да...

По-добре ще ги усетиш, ако не си напрегната. - Бран й подаде бутилка с вода. - Ако всички не сме напрегнати. Хареса ти, нали?

Ти беше прав. Трийсетте минути направо излетяха. Не ми се излизаше.

Добре се справи. - Сойер взе кутийка кола от охла­дителя и когато Райли му кимна, я подхвърли към нея, извади друга за себе си. - Не всеки, който може да плува, се гмурка добре - поне не веднага. А нашата Аника? - Той измъкна още една кола, подаде й я. - Ти плуваш като риба!

Забавно е да плуваш с приятели.

Едва ли ще намерим каквото търсим в другите две пещери тук. - Дойл си извади бутилка с вода.

Само така ще можем да ги задраскаме от списъка, а и Саша трябва да се упражнява.

Не се съобразявайте с мен. Ще се справя - увери ги

тя.

Да, сигурно. Но не бива да забравяш, че долу не е естествената ти среда и си жива само благодарение на екипировката. Ами ако попаднем в беда, докато сме под водата - както в онази пещера? Ще ни е нужен опит, зада можем да се измъкнем бързо.

Тя се обърна към Дойл, пъхна ръка под лъскавата си мокра коса.

Права съм, нали?

Да. - Той отпи голяма глътка от бутилката. - Разбира се, че си права. А и разполагаме с достатьчно време - ус­покои той Саша.

Но ти си готов да действаш.

Аз съм готов много отдавна. - Той поклати глава и отпи отново, преди да тръгне към рубката. - Но има време.

Те се гмурнаха още два пъти и всеки път Саша се чувст­ваше все по-уверена. Но трябваше да признае, поне пред себе си, че вероятността да се изправи срещу зъл бог на девет метра под водата доста я притеснява.

Болка, припомни си тя. Сънищата й бяха изпълнени с болка, кръв и битки. Но не си спомняше нищо за удавяне.

Може би това беше добър знак.

Те се насочиха обратно кьм сушата, за да заредят бу­тилките, и след общо гласуване обядваха в селото. Ядоха отвън на тротоара, като говореха за гмурканията и внима­ваха да не споменават истинската причина за тях.