Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Саша се премести над него, възпротиви се на контрола му дори с това обичайно движение. И като се усмихна, прокара връхчетата на пръстите си по лицето му.

Толкова добре познавам това лице. От толкова много сънища. То ме ужасяваше.

Защо?

Ами ако... - Тя плъзна пръст по скулите му, по уст­ните му, по очертанията на челюстта му. - Ами ако мога да създам идеалния си любовник? Мъжа на мечтите ми? Но той ще е само там. - С въздишка тя опря чело в него­вото. - Върху моето платно, в главата ми. Само там. А когато се събудя или оставя четката, ще съм сама.

Не си сама.

Мислех си, че е най-добре да съм, и затова се убеж­давах, че ми харесва да съм. - Тя го целуна лекичко по устните. - А сега искам толкова много. Но малко се плаша. - Прокара устни по местата, където се бяха плъзгали пръс­тите й. - Толкова пъти ни сънувах така. Ще се опитам да ти покажа.

И както го бе сънувала, тя докосна устните му със свои­те, много нежно. Веднъж, два пъти, преди да издърпа ри­зата му през главата и да я свали. Тялото й се отдаваше напълно на удоволствието, всяка частица от него. Целув­ките й изкушаваха, наподобяваха фино докосване с четка.

Устните й се плъзнаха по челюстта му, надолу по силния му врат. Тя усети пулса му, хареса й, че успява да го уско­ри.

Усети властта си и удоволствието да се движи надолу, да изучава тайните му, както той бе научил нейните.

Бран сви ръка в юмрук отзад на гърба й, бореше се с бруталното желание да разкъса ризата й. Реши да я остави тя да определя ритъма и тона и бавното й и - да - мечта­телно изучаване го изпълни с мъчително удоволствие.

Тя го разсъблече - на лунната светлина, в сенките, с въздишки и нежен шепот. И потопи и двамата в море от наслада. Въздухът около тях сякаш се сгъсти, движенията им станаха забавени, пулсът им отекваше в тишината.

Тялото й отново се плъзна върху неговото, бавно и страстно, устните й се впиха в неговите. Този път целув­ката не беше като фин допир на четката, а силно, дълбоко сливане, което го изпълни с емоция и тялото му се изви от удоволствието.

Тя се надигна, обляна от лунната светлина, отметна назад косата си и като кръстоса ръце, започна да сваля ризата през главата си. Когато той се опита да й помогне, тя поклати глава и продължи да се съблича, както бе съб­лякла и него. Бавно, мъчително.

Като в съня ми - напомни му тя.

Продължи по същия начин, сега го възседна, както го беше направила преди - без да откъсва очи от него, поглъ­щайки го бавно, постепенно.

Той чу как тя затаи дъх, когато ръцете му докоснаха гърдите й.

Искам да... искам да...

Тя се залюля, започна да го язди.

Подлудяваш ме, беше казал той, но не знаеше до каква степен тя може да го контролира. Бран беше очарован, ома­гьосан, неин пленник, когато тя го пое с полюшващи бедра. Синкави лъчи лунна светлина докосваха нежно кожата й, косата й беше бледа завеса от мека слънчева светлина. А тялото й ту бе гальовно като вода, ту опънато като тетива.

Когато Саша достигна върховното удоволствие, той се надигна, прегърнал страстно. Със сърце, допряно до ней­ното, я облада отново и се остави да полети заедно е нея.

Продължи да я държи в прегръдките си, галеше косата й, гърба й, опитваше се да възвърне силите си. Никоя жена не го беше завладявала до такава степен, не беше сливала толкова дълбоко тяло, сърце и ум с неговите. Той не беше съвсем сигурен как точно се чувства.

После тя прошепна името му, само името му, и той реши да остави размишленията за по-късно.

Тези твои сънища...

Тя се засмя, въздъхна.

Те са отпреди три месеца.

Значи имаме доста да наваксваме. — Той се отпусна назад, за да я погледне. - Но сега на теб ти се спи. Личи си.

Отпусната съм.

И двамата трябва да се отпуснем. Утре ще е също толкова трудно, колкото и днес.

Дали Райли се е върнала? Може би е добре да проверя.

Сутринта ще е тук.

Той я остави да летне до него, гушна я. А когато тя се унесе, стана внимателно и се залови за работа. Час-два, помисли си, и ще има нещичко, което би могъл да използ­ва, ако на сутринта тя отново получи видение.

Отдели повече време, отколкото бе възнамерявал, и изчисли, че ще може да спи до нея три часа, преди да съм­не. Силата, която бе извлякъл, все още караше кожата му да настръхва. Може би затова тя промърмори в съня си, потрепери лекичко. Той отново я гушна, за да успокои и двамата, докато се унесе заедно с нея.

Събуди се в тъмното.

Тя стоеше на лунната светлина, тялото й бе напрегнато и обърнато кьм френския прозорец.

Какво има?

Те идват! Ставай, облечи се! Нямаме много време!

Той махна с ръка, за да стане по-светло. Пак ходи насън,

помисли си, когато забеляза очите й.

Кой идва?

Кучетата й! Нашите го знаят. Не ги ли чуваш да вият? Побързай! - Тя грабна дрехите си, заоблича се припряно, докато той ставаше от леглото.

Къде ми е лъкът? - попита рязко.

Лъкът ти?

Ето го! - Тя взе... нищо. Направи движение, сякаш премяташе презрамка през рамо. - Побързай, Бран, трябва да събудим останалите.

Добре. - Той си навличаше панталоните. - Остани тук. Саша, изчакай ме!

Побързай!

Остани тук! - Той излезе, потропа с юмрук по врата­та на Сойер. - Ставай! - извика силно. - Събуди останали­те. Нещо идва!

Не изчака и пое към стаята си, преди Сойер да отвори вратата.

Какво става?

Не знам какво. - Бран продължи да върви. - Но събуди останалите и се въоръжете.

Той се зае да приготвя риза, нож и няколко от шишен­цата с отварата, която току-що бе направил. Трябваше да престоят още няколко часа, но се налагаше да ги използват и така.

Когато се върна в стаята на Саша, тя си надяваше боту­шите и якето. Все още сънена, помисли си той, но изглеж­даше... по-силна, по-смела.

За миг се поколеба, но когато чу Аполон да вие - в гла­са му звучеше продължително, мрачно предупреждение,

той разбра, че не може да я остави да ходи насън.

Отиде до нея, постави ръце на раменете й.

Събуди се! - нареди й. - Събуди се веднага!

Тя примигна, отстъпи леко назад.

Какво става?

Аполон отново зави и в отговор се чу друг вой. По-дъл­бок, по-див.

Не сънувам - каза тя.

Вземи това! - Той пое ръката й, постави ножа в нея.

Омагьосан е. Довери му се, повярвай и в себе си. Искам да стоиш близо до мен, Саша!

Те идват. Онова, което видях тази сутрин.

И аз мисля така. Няма да рискуваме да останем в къщата и да чакаме да видим какво ще направят.

Не. - Саша погледна към ножа, блестящото сребърно острие. И се замоли ръката й да не затрепери. - Останалите!

Идват. Ти ни предупреди навреме. Стой близо до мен!

повтори той и се упъти към френския прозорец.

Вятърът нахлу в стаята и внесе едва доловимо зловоние. Саша се възхити на смелостта на Бран, когато го видя да излиза навън без капчица колебание. Пое си дълбоко дъх, стисна ножа и го последва.