Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Това е красива история, но...

Не е цялата - намеси се Райли. - Кажи й и за другата вероятност.

Ако лошата богиня завладее звездите, всички врати към всички светове ще се отключат. Тъмното, проклетото, разрушителното - ще бъде пуснато на свобода и ще погъл­не всичко по пътя си. Човешките светове, както и други, също толкова уязвими, няма да оцелеят.

Светове?

Усмихнат, той доля вино в чашата й.

Не те ли е изумявала арогантността на хората, които си въобразяват, че са сами във вселената?

Повечето древни култури и езически вярвания приз­нават съществуването им - допълни Райли.

Ти си учен.

Аз копая - поправи тя Саша. - И съм копала доста- тъчно, за да знам, че никога не сме били сами. В легендата се казва и още нещо.

Да чуем - подкани я Бран.

Тези, които искат да я проучат, рискуват да умрат - много ясно! - но ако надвият злото, ще спасят световете, а това е важно. И всеки ще открие собственото си щастие.

И двамата ли го вярвате?

Вярвам го достатъчно, зада търся звездите вече око­ло седем години, с известни прекъсвания.

Дванайсет - каза Бран. - И аз с прекъсвания.

Досега това ми беше нещо като хоби. А сега... - Рай­ли допи виното си. - ...май се превърна в проклета мисия. - Тя остави чашата, наведе се към Саша. - Ще участваме ли - и тримата?

Ш естима. Трябва да сме шестима. Иначе няма да стигнем далеч.

Добре, но това не означава, че не можем да търсим.

Къде?

В планините на север, там е пълно с пещери. Изглеж­да ми добро място като за начало.

Как ще стигнем дотам?

Аз имам джип. Той ще ни откара донякъде. Имате ли туристически обувки?

Да. Обичам да ходя по планините.

Ами ти, ирландецо?

Не ме мисли.

Чудесно. Значи се срещаме утре сутринта и потегля­ме, да речем, около осем?

Бран трепна.

Май си от ранобудните, а?

Когато е необходимо.

Саша се прибра с тях в хотела замаяна. Твърде много вино, твърде дълго пътуване, твърде силна възбуда. Сега ще се наспи, просто ще се наспи, а утре ще му мисли, каза си наум.

Кой етаж? - попита Бран, когато влязоха в асансьора.

Третият.

И аз.

Третата на третия - засмя се Райли.

Естествено. - Саша се облегна с въздишка на стената, зарови за ключа си.

Когато излязоха от асансьора и поеха в една и съща посока, Саша сякаш почувства как лепкавите пръсти на Съдбата я пощипват отзад по врата.

Спря пред своята врата.

Моята стая.

Аз съм от другата страна на коридора - каза Бран с усмивка.

Разбира се.

А аз съм точно до теб. - Райли се насочи към вратата до тази на Саша.

Че къде другаде? - промърмори тя и отключи стаята

си.

Лека, милички! - пропя Райли.

Лека нощ. Благодаря за вечерята - каза Саша на Бран и затвори вратата.

Бран влезе в собствената си стая, включи осветлението. Вечерта, помисли си, със сигурност се оказа по-забавна, отколкото беше очаквал. Възнамерявал беше да поскита навън, може би да пийне някъде, да се разходи сам из мяс­тото, където го бе довело предчувствието му, и да попие атмосферата му.

А после срещна тези жени.

Сега, останал сам, можеше да признае пред себе си, че когато се видя в онази рисунка като един от шестимата, се стресна. Но стряскан ето беше интересно. Интересно като осъзнаването, че художничката е същата Саша Риге, чиято творба висеше в нюйоркския му дом.

Тя твърдеше, че сцената е плод на въображението й, и навярно бе така. Но той познаваше тази гора, и то добре. И знаеше какво е онова, което чака в края на пътеката в проблясващата светлина.

Взе бутилка вода и таблета си, отпусна се върху легло­то. И се зае да проучва двете жени, с които го бе срещнала Съдбата.

Разбира се, имаше и други начини да научи повече за тях, но този беше най-честният и откритият. Той вярваше в честността, поне като за начало.

Знаеше, че не са споделили всичко с него - авантюрист- ката и ясновидката, - но и той не бе споделил всичко с тях. Тъй че и това изглеждаше честно.

Първо се зае с авантюристката, защото, честно казано, бе усетил твърде силно привличане към ясновидката.

Не просто Райли Гуин, отбеляза той, а доктор Райли Гуин, която имаше докторати по археология и фолклор и митология. Родена преди трийсет години - два доктората на тази възраст означаваха, че пипето й сече, - дъщеря на доктор Картър Гуин и доктор Айрис Макфий, съответно археология и антропология, тя бе прекарала голяма част от детството си в пътуване.

Написала беше две книги, имаше множество строго на­учни и популярни публикации. За нейната работа това бе задължително - или публикуваш, или излизаш от играта. Но според онова, което откри той, повечето си време тя посвещаваше на разкопките и на самостоятелни пътувания в търсене на изгубени съкровища и забравени митове.

Търсенето на звездите определено й пасваше.

Той мина към Саша.

Тя беше на двайсет и осем, единствено дете на Матю и Джорджина Ригс, по баща Кориган - разведени. Учила беше изобразително изкуство в Колумбийския универси­тет. Статиите за нея бяха малко и нарядко, което означа­ваше, че тя гледа да стои настрана от медиите. Но я пред­ставляваше една от най-добрите артагенции в Ню Йорк. Според официалната й биография, тя бе направила първа­та си голяма изложба в галерия „Уиндуард", на крехката възраст от двайсет и две, и живееше усамотено в планини­те в Северна Каролина.

Неомъжена, което в случая беше добре.

Но Саша Риге бе много повече от това.

Така че той трябваше да открие това „повече" - по един или друг начин. Но не тази вечер. За тази вечер ще остави всичко, както си е, и ще види какво ще се случи.

Той остави таблета, съблече се. Може и да предпочита­ше нощта пред утрото, но щеше да става рано, затова трябваше да се наспи добре.

Остави пердетата и прозорците разтворени и докато слушаше нощните звуци, мислейки За звездите, щастието и жените с тайни, започна да се унася.

Почукването по вратата го изкара от унеса и леко го подразни. Изтърколи се от леглото, грабна джинсите и ги нахлузи.

Не се изненада особено, когато на вратата се оказа Саша, но се смути, когато я видя в коридора, облечена в тънка бяла нощница, която едва стигаше до средата на изваяни­те й бедра.

- Хммм, гледай ти!

Тя с на прозореца.

Коя е тази „тя"? - Той понечи да се усмихне, но ко­гато погледът му най-сетне се откъсна от бедрата й, про­бяга нагоре през бялата коприна към гърдите и шията й и срещна очите й, усмивката му се стопи.

Ходи насън, помисли си. От транса очите й бяха като стъклени.

Къде си, Саша?

При теб. Тя е на прозореца. Каза, че ако я пусна, ще изпълни най-съкровеното ми желание. Но е изтъкана от лъжи. Трябва да я накараме да си тръгне.

Хайде да погледнем.

Бран улови ръката й, поведе я обратно през коридора и влезе с нея в стаята й. Затвори вратата подире си.