Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Забеляза, че стаята прилича на пещера, завесите бяха плътно спуснати. Включи част от осветлението и Саша вдигна ръка, сочейки към прозореца.

Ето я. Казах й да си върви, но не иска да се махне.

Стой тук. - Той отиде до прозореца, разтвори рязко завесите. Видя някаква сянка - съвсем бегла, - стори му се, че чу шумолене - като сухите криле на прилеп. След това нямаше нищо, освен морето, осветявано от три чет­върти луна.

Така, отиде си. - Саша му се усмихна. - Знаех, че ще си тръгне, ако ти си тук. Ти я плашиш.

Нима? - промърмори той.

Усещам малко от това, което усеща тя. Не всичко. Не искам да усещам всичко. - Тя обгърна тялото си с ръце, потърка го. - Остави студ. Иска тук да има огън, но след себе си остави студ.

Хайде, връщай се в леглото, там е топло.

Той я приближи, вдигна я на ръце, отнесе я до кревата.

Ухаеш на гората, която нарисувах.

Доста време прекарах там. - Той подпъхна завивките й. - Стопли ли се вече?

Тя ще се върне.

Не тази вечер.

Сигурен ли си?

Да. Хайде, заспивай.

Добре. - И с доверчивост, която го обърка, тя притво­ри очи.

Докато я изучаваше, Бран обмисляше вариантите си. Можеше да се върне в стаята си, да приеме, че тя ще дойде пак, ако има нужда. Можеше да прекара една много не­удобна нощ на пода.

Или...

Легна до нея, загледа се в нощта, която напираше през прозореца. Саша ухаеше на портокалов цвят, осъзна той. И докато вдъхваше уханието й, заспа.

3

Приятно затоплена, изпълнена с блажено доволство, Саша се разсъни бавно, сякаш се носеше към повърхността на спокоен басейн. В желанието си да задържи това чувство за безопасност и щастие тя остана със затворени очи, поз­воли си да полежи сгушена в леглото още няколко минути.

След това въздъхна и плъзна ръка по чаршафа.

И замръзна.

Не беше чаршаф, а кожа. Топла, стегната кожа. Със сърце, което биеше под дланта й.

Отвори рязко очи. Първия шок получи, когато видя Бран, все още спящ, с лице само на сантиметри от нейното. След­ващия получи, когато осъзна, че главата й се е сгушила в рамото му, сякаш там й беше мястото. Двамата приличаха на доволни любовници - ръката му беше под рамото й, нейната бе полегнала върху сърцето му.

И не беше сън.

С приглушена въздишка тя се отдръпна от него, претьр- коли се и едва не падна от леглото, преди да стъпи на пода.

Той седна стреснато, косата му бе разрошена, по страни­те му беше набола брада, мускулестите му гърди бяха голи.

Какво става? - попита, моментално прогонвайки съня от тъмните си очи.

Какво става ли? - тросна му се тя и го посочи. Разма­ха пръст във въздуха. - Какво ставало!

Господи! - Той прокара и двете си ръце по лицето.

Не стига че те будят по нощите, ами отгоре на всичко и ти крещят.

Не крещя! - Кристалносините й очи мятаха мълнии.

Искаш ли да чуеш истински писъци? Ще ги чуеш, ако не ми кажеш какво, по дяволите, правиш в леглото ми!

Успокой се, фейд, не сме спали заедно в онзи смисъл. - Жалко, помисли си той, защото тя бе много привлекател­на, когато е ядосана.

Не ми казвай да се успокоя! Защо си в стаята ми и в моето легло, вместо в своето?

Ще ти кажа, ако спреш да викаш. Господи, как ми сс пие чай или кафе!

Давам ти две секунди, след това се обаждам па хотел­ската охрана! - Като хвърли отчаян поглед наоколо, тя грабна един от сандалите си и го размаха. - Обясни ми!

Той наклони леко глава, явно не го беше впечатлила, повдигна веждата с белега.

Хвърлиш ли това по мен, скъпа, да знаеш, че много ще се ядосам! - Надигна се от леглото, мерна мипибара й и се насочи към него.

Извади една кола и от движението татуираната светка­вица на лявата му плешка се надипли.

Е, ще се задоволя с наличното - въздъхна той. Отво­ри бутилката и отпи. - Все пак има нещичко.

Вън!

Той отново се обърна - висок, мускулест, само с джин­сите, които бе обул набързо и не си бе направил труда да закопчае. Въпреки яда си, тя усети как желанието отеква в нея като мощна камбана.

Не разбрах. Искаш да изляза или искаш да ти обясня?

Искам да ми обясниш и после да излезеш. Как се озова тук?

Влязох с теб.

Тя вдигна още по-високо сандала, сякаш се канеше да го хвърли по него.

Как ли пък не!

Може и да се отклонявам от истината понякога, но нямам навика да я изкривявам. Ти ходеше насън. Дойде и почука на вратата ми.

Аз... аз не ходя насън. - Но тя долови съмнението в собствения си глас.

-Нос точно сън, нали? - Той седна отстрани на легло­то, отпи от колата, после я протегна към нея. - Искаш ли малко?

Не. Да. Ще си взема друга. - На половината разстоя­ние от минибара тя осъзна, че е по нощница, и то къса, и бързо смени посоката, за да облече хотелския халат.

Малко е късно за това, не мислиш ли? Вече видях достатъчно. И много ми хареса. - Когато тя му хвърли строг поглед, той се засмя: - Ако съм искал да се възползвам, имах предостатъчно възможности през нощта.

Тя се уви по-плътно в халата и завърза колана му с ряз­ко движение.

Не си спомням.

Виждам, и на твое място щеше да ми е също толкова неприятно. Случи се около час след като се разделихме - ти дойде и почука на вратата ми. Не беше съвсем будна, нито съвсем заспала - ако разбираш какво имам предвид. Каза, че тя е до прозореца.

Коя?

И аз те попитах същото. Тя искала да я пуснеш, а ти си й отказала. Обещала е да изпълни най-съкровеното ти желание, а ти си й отказала. Дойде да търсиш помощ от мен.

Леден страх запълзя на четири крака по гръбнака й.

Ти... видя ли нещо?

Сянка, нищо повече, и шумолене, като от криле. Не се съмнявам, че имаше нещо. - Той я изгледа продължи­телно, с разбиране. - Не се съмнявам в теб.

Последните му думи извикаха сълзи в очите й, затова тя се извърна бързо, отиде до минибара. Докато опитваше да се пребори със сълзите, намери малка бутилка портока­лов сок.

Останал си при мен.

Ти се страхуваше, че тя ще се върне, и ти беше сту­дено. Тя донесе този студ. Затова те сложих да си легнеш, както ако ми беше... сестра, и тъй като не ми хареса идея­та да спя на пода, легнах до теб. И ето ни сега.

Съжалявам. Трябваше да се досетя. Щях да се досетя, ако не бях реагирала толкова бързо.

Направи съвсем логично заключение.

Може би. - Сега тя седеше отстрани на леглото. Той взе бутилката от нея, отвори я, подаде й я обратно. Но тя само се вторачи в нея. - Благодаря ти, че си останал при мен.

Пак заповядай. - Но взе обувката, която тя все още държеше, и я остави на пода. За всеки случай.

И му се прииска гневните искри да не бяха изчезнали толкова скоро.

Това е само началото, нали? Сенки на прозореца. Те­са само началото.

Започнало е много отдавна. Това е поредната стъпка по пътя. Ще се справиш.

Мислиш ли?

Да, тъй като аз съм този, който едва не получи удар по главата с обувка. Не си сама. - Бран я потупа приятелски по бедрото, преди да се изправи на крака. - Какво ще кажеш да се срещнем долу след час за закуска?