Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Благодаря ти, Джейк. Не зная много за взаимоотношенията ти с брат ти, но все пак знам достатъчно, за да съм наясно, че го е грижа за теб.

Той се усмихна широко.

- Благодаря ти за тези думи, Маги. Те означават много за мен. Тони беше победителят, а аз неудачникът и за дълго време между нас беше зейнала огромна бездна. Много труд положих, за да се върна към нормалния живот, и ми се искаше… - Сълзите, които до този момент бе възпирал, сега бликнаха от очите му. - Просто ми се искаше да знае колко усилия положих. Мисля, че можеше да се почувства горд с мен. - Той бързо изтри очи и се усмихна. - Извинявай. Напоследък често ми се случва. Приемам го като признак за излекуване.

Маги отново го прегърна. Усети слаба миризма на никотин и евтин одеколон, но това нямаше значение. Този човек беше стойностен.

- Маги? Трябва да те питам нещо. Знаеш ли дали Тони е подписал декларация за отказ от реанимация? Лекарите ни казаха, че няма такава в регистъра, затова се питахме дали не е останала в офиса му или някъде другаде.

- Не знам за съществуването на такава декларация -отговори Маги, а после бързо добави: - Но мога бързо да разбера. Възможно е също да има пълномощно някъде. Ще видя какво мога да науча и ще ви кажа, става ли?

- Ще бъде добре. Лекарите ни казаха, че изгледите не били благоприятни.

- Е, вие двамата идете да го видите. Всички ще продължим да се молим за чудо, докато се вземе решение.

Джейк и Лори й благодариха и се запътиха към стаята на Тони.

- Имаш ли нещо да ми кажеш? - попита Маги през зъби.

- Не, нямам. - Гласът на Тони прозвуча подрезгавял и Маги не каза нищо повече.

Излязоха от отделението и влязоха в чакалнята. Маги се спря и огледа хората вътре, които или разговаряха един с друг, или четяха списания.

- Това е тя - каза Тони, все още много унил. - Красивата чернокоса жена, която седи в ъгъла и пише съобщение на телефона си. Мислех си да опитам да оправя нещата между нас, но по онова време почти не изтрезнявах. Не знам какво да…. - Гласът му изтъня. - …й кажа. Вече не знам какво да кажа на когото и да било.

- Тогава, Тони, просто слушай.

Маги тръгна към младата жена, чиито очи бяха силно зачервени, но това никак не накърняваше красотата й. Когато Маги застана пред нея, тя вдигна поглед и наклони глава на една страна:

-Да?

- Здравейте, казвам се Маги Сондърс и работя като медицинска сестра в детската болница „Дорнбехър“. Вие сте Анджела Спенсър, нали?

Младата жена кимна.

- Аз, госпожице Спенсър, не само работя тук, но и познавам баща ви лично.

- Наистина ли? - Анджела се поизправи в стола и пусна телефона в дамската си чанта. - Откъде се познавате с баща ми?

Маги не бе подготвена за този въпрос.

- Ами… запознахме се в църквата.

- Почакайте! - Анджела беше смаяна. - Запознали сте се с баща ми в църква? С баща ми? Сигурна ли сте, че говорим за един и същи човек?

- Да, баща ви е Антъни Спенсър, нали?

- Така е, но… - Тя бързо огледа Маги от главата до петите. - Не ми изглеждате негов тип.

Маги се засмя.

- Какво имате предвид? Че не съм слабичка, миниатюрна женица, която си знае мястото и не си отваря много устата, така ли?

Анджела се усмихна.

- Не, извинете, имах предвид… Е, хванахте ме.

Маги се изкиска и седна до Анджела.

- Знаете ли, с баща ви не сме „двойка“, а просто приятели, които се запознаха наскоро в църквата.

- Не мога да повярвам, че татко е стъпил в църква. Имаше някакъв неразрешен проблем с религиозните места.

- Може би тъкмо това е причината да се сближим. И аз имам подобен проблем. Не че църквите не дават на човек нещо много ценно, но понякога то остава далеч на заден план, заради всичките ритуали и церемонии.

- Знам какво имате предвид - отвърна Анджела.

- Госпожице Спенсър…

- Моля, наричайте ме Анджела - каза с усмивка младата жена.

- А ти мен Маги, радвам се да се запознаем. - Двете стиснаха ръцете си, сякаш официално се представяха една на друга. - И така, Анджела, разговарях с майка ти и тя ми каза, че ти и баща ти в момента сте скарани.

Анджела сведе поглед, опитвайки се да овладее емоциите си. После отново погледна Маги в очите.

- Да. Спомена ли ти какво му казах последния път, когато разговаряхме? Всъщност… какво му изкрещях. Че ми се щеше да е мъртъв. След няколко дни разбрах, че е в кома и може да умре, а сега не мога да му кажа, че съжалявам и…

Маги постави ръка на рамото на момичето и й подаде кърпичка, която Анджела взе с благодарност.

- Чуй ме, Анджела. Вината не е твоя. Вероятно няма нужда да го казвам, но исках да го чуеш произнесено на висок глас. Това просто се е случило, ние не можем да контролираме събитията, да избираме момента, в който да се случат. Все още можеш да му кажеш.

- Какво имаш предвид? - Анджела отново я погледна.

- Медицинска сестра съм и съм виждала много неща, включително знам за пациенти в кома, които са били способни да чуват разговорите около себе си. Все още можеш да му кажеш каквото искаш. Вярвам, че той ще те чуе.

- Наистина ли мислиш така? - В очите й проблесна искрица надежда.

- Да - отвърна Маги уверено, - и ако имаш нужда от някого до себе си там, дадох телефонния си номер на Джейк. Просто ми се обади и аз ще дойда, независимо дали е през деня или през нощта.

- Благодаря ти, Маги. - Сълзи потекоха от очите на Анджела. - Дори не те познавам, но съм толкова благодарна, че те срещнах. Имах нужда да чуя това, страхувах се, че…

Маги прегърна Анджела, а Тони се разрида вътре в нея с лице, притиснато към прозореца, през който можеше да вижда, ала не можеше да бъде видян, устремен към своята плачеща дъщеря, която беше толкова близо до него и все пак така далеч. Той ридаеше заради всичките свои загуби, заради всичките вреди, които бе причинил. Разкаянието го разкъсваше, но той бе готов за него.

- Прости ми! - произнесе Тони едва чуто и се изгуби.

НАОС13

Вкаменелите ни сърца се превръщат в туптяща плът тогава, когато научим къде ридае изгнаникът.

БРЕНЪН МАНИНГ

Тони се озова отново близо до малкото поселище край най-далечната стена, където съвсем наскоро бе провел своята голяма битка. Стоеше на мястото, където пътеката се разклоняваше в две посоки: наляво, към постройките, обитавани доскоро от неговите самозаблуди, и надясно, към четвъртитата сграда, която Самонадейко и Тиранчо му бяха казали, че е храм.

Чувстваше се изтощен, сякаш събитията и емоциите, които все още отекваха в него, бяха изцедили енергията му до последната капка. Думите „Прости ми“ като че ли все още пареха устните му и караха сърцето му да се свива. Самотата брулеше лицето му като зъл вятър. Лъжците може и да бяха лоша компания, но поне бяха някаква компания. Вероятно истинската промяна освобождаваше място в сърцето на човек и го правеше способен на неподправено общуване. В разкаянието и загубата, които чувстваше, все пак се долавяше и някакво очакване, за нещо голямо и съвсем близко.