Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

Той отново погледна надолу по дясното разклонение на пътеката. В далечината различи формите на храма. Ако не

бяха ясно изразените му ръбове, човек би се заблудил, че е огромен камък, паднал от нея.

Храм? Какво общо имаше той с храмовете? Защо това място беше важно за него? Чувстваше, че някаква сила го притегля неустоимо натам, почти дочуваше обещание, произнасяно от тайнствен глас. Но това не бе всичко. В очакването му се прокрадна нотка на страх, усещане за нещо нередно. Някакво безпокойство скова краката му и не му позволяваше да ги помръдне.

Възможно ли бе това да е храм на Бог? На Бог Отец? Навярно не, размишляваше той. Баба беше споменала, че Бог бил извън пределите на стените. Този храм обаче беше отсам стените. Не допускаше, че Бог би пожелал да обитава храм като този, по който не се виждаха прозорци и дори врати.

Даде си сметка, че съзнателно се бави, сякаш въпросите можеха да заместят преживяването на онова, което го очакваше напред. Беше време, както би казала Баба. Тя и Исус несъмнено бяха край него. Тони вече знаеше, че ако не ги виждаше, то беше заради собствените му ограничения.

- Имам някои въпроси към вас - промълви той и се усмихна на себе си. Не беше ли молитвата просто разговор между довереници, хрумна му.

Тони пое по дясното разклонение и видя малко гущерче да се шмугва между камъните встрани. В следващия миг осъзна, че прекосява пресъхнало речно корито. Някога в него бяха текли дълбоки води, сега само тук-там се забелязваше кал. Реката трябва да бе минавала точно през храма. С всяка крачка напредването му ставаше все по-трудно, защото обувките му затъваха в мекия пясък. Последните стотина метра измина с болезнени усилия и в края се наложи да спре, за да нормализира дишането си.

Ала не физическите усилия бяха най-лошото, а емоционалният смут, който съпътстваше всяка крачка. Всичко в него крещеше да се върне. Трепетното очакване, което го бе тласнало да поеме по този път, се изгуби като водна пара в пясъчната вихрушка, която се завихри в речното легло и ограничи зрението му.

Когато стигна до храма, вече бушуваше същинска буря. Той отчаяно се опита да открие някаква неравност по повърхността на най-близката стена, за да се захване и да не бъде отнесен от яростните пориви на вятъра, но стената беше гладка като стъкло. Затова се обърна и притисна гръб в нея. Не можеше да види врата или някакъв друг вход към вътрешността. Намираше се в голямо затруднение.

Тони обаче беше сигурен в едно - присъствието му на това място не беше случайно. Едно от двете демонични създания, които го бяха довели дотук, му беше казало, че идвал в този храм на поклонение, че сам го бил построил. Ако това беше истина, тогава трябваше да знае как да влезе в него. С усилие устоявайки на бурята, Тони скри лице в сгъвката на лакътя си и се опита да се концентрира въпреки жилещия го пясък. Къде във вътрешния му свят би съществувало подобно място? Място за поклонение! Какво представляваше храмът? Нещо, което би поставил в центъра на своя свят. Успехът? Не, той беше нещо твърде неопределено. Властта? Тя не носеше удовлетворение, нито пък беше от жизненоважно значение.

- Исус, моля Те, помогни ми! - промълви Тони. Дали в отговор на молбата му или не, една мисъл го осени още в същия миг. Тя беше кристално ясна като чиста утрин, но единствено задълбочи отчаянието му. Този храм представляваше копнежът, тегнещ в самата сърцевина на неговото съществуване. Беше гробница, мавзолей, паметник.

Той откри лице и го притисна към стената, скръбта му заизвира като река от най-дълбоките и съкровени недра на душата му. Постави устни върху гладкия студен камък, целуна го и прошепна:

- Гейбриъл!

Мълния падна точно до него, разпуквайки стената като крехко стъкло. Тони бе повален от сътресението, което разкри входа на тунел точно пред него. Той пропълзя в тъмнината. Навътре бурята не се чуваше. Изправи се и опипом тръгна по едната стена, приплъзвайки предпазливо крак след крак от страх да не пропадне в някоя цепнатина. След няколко завоя и един сравнително къс прав участък стигна до врата. Беше залостена с резе подобно на това на вратата към душата му, пред която се беше озовал малко след пристигането си.

И тази врата се отвори без звук, но когато мина през нея, трябваше бързо да присвие очи заради ярката светлина, която внезапно изпълни пространството.

Тони стоеше в единия край на нещо като малка катедрала с впечатляваща конструкция и проста украса. Проникващите вътре светлинни лъчи улавяха в конусите си частици прах и като че ли ги възпламеняваха. Миришеше на антисептици и това определено смущаваше внушението за величие.

Нямаше столове и пейки, само олтар в далечния край, облян в ярка светлина, която заличаваше детайлите му. Тони направи крачка напред и прошепна:

- Не съм сам. - Думите му отекнаха в мраморните стени и под. - Не съм сам! - повтори той по-високо и тръгна към светлия олтар.

Внезапно нещо сред светлината се раздвижи и той застина на място, скован от ужас.

- Гейбриъл?

Не можеше да повярва на очите си. Онова, от което се бе страхувал най-много, но и за което бе копнял най-силно, сега беше пред очите му. Олтарът всъщност беше болнично легло, обградено от лампи и апаратура. От него го гледаше петгодишно момче. Той се втурна към него.

- Спри! - заповяда момчето с тон, в който се долавяше и молба. - Татко, трябва да спреш.

Тони спря на около три метра от сина си, който изглеждаше точно както бе съхранен в спомените му - здраво и енергично момче в началото на жизнения си път, - но сега беше прикован към леглото, свързан с кабели и тръби към животоподдържащата апаратура.

- Ти ли си? Гейбриъл, наистина ли си ти? - попита Тони, умолявайки.

- Да, татко, аз съм, но ме виждаш такъв, какъвто си ме запомнил. Трябва да спреш.

Тони беше объркан. Нужно беше да употреби цялото усилие на волята си, за да не се хвърли напред и да грабне своето дете в обятията си. Беше само на крачка от него, а Гейб го молеше да спре. Струваше му се абсурдно. У него започна да се надига паника като мощен морски прилив.

- Гейбриъл, не мога да те изгубя отново, не мога!

- Татко, аз не съм изгубен. Ти си изгубеният, не аз.

- Не! - изстена Тони. - Това не може да е вярно. Аз те имах. Държах те в ръцете си, а ти се изплъзна, без да мога да сторя нищо. Толкова съжалявам! - Той падна на колене и скри лице в дланите си. - Може би… - Вдигна поглед. -Може би ще успея да те съживя. Може би Бог ще ме върне назад във времето и ще ми даде възможност да те излекувам…

- Тате, недей!

- Но не разбираш ли, Гейб, ако Бог може да ме пренесе през времето при теб, аз бих могъл да те излекувам и тогава животът ми няма да е такава руина…

- Татко. - Тонът на Гейбриъл беше благ, но непоколебим.