Ирина Коробейникова - Москва – Варна. Сборник прозаических переводов с болгарского языка участников Первого Международного конкурса-фестиваля

– Ты улыбаешься во сне, – сказала его жена.

– Мне снилось что-то хорошее.

– Расскажешь мне?

– Знаешь, я не люблю рассказывать сны. Позже, может быть…

Это было блаженно. Воскресное утро дарило ему удовольствие никуда не спешить. Из-за воскресного утра стоило сносить все тяжести будней.

– Ты хочешь иметь второго ребенка? – вдруг спросил он.

– Мы говорили об этом. Знаешь, у нас ещё есть время, – тихо сказала женщина. Она была убеждена в своих словах.

– Да, мы говорили. Будем ждать…

– Почему ты заговорил об этом?

– Так, ничего. Мужчина встал, посмотрел на четырехлетнего мальчика, спящего в маленькой кровати, и улыбнулся.

– Я пойду в церковь, сегодня воскресенье.

– Зайди на обратном пути в магазин, я написала тебе список.

– М-м-м, – согласился он.

«Во имя Отца, Сына и Святого Духа. Аминь». Люди, собравшиеся в старой церкви, перекрестились. Человек также медленно перекрестился, зажег одну свечу перед Спасителем, одну перед Матерью Божьей, и пошел с третьей в угол, где говорили с душами мертвых.

Он наклонился и поднёс фитиль к одной из горящих свечей. Выпрямился с зажжённой свечкой в руке и прошептал:

«За бабу Йонку, за дядю Христо, за дядю Владимира и за Илонку…». Сделал паузу, взгляд его уставился в огонь, «и… за нерожденного! Боже, прости им!»

Поставил свечу и перекрестился.

***

Он покинул церковь. Миновал магазин и купил всё.

Ночью зазвонил его мобильный телефон, и он прочитал близкое имя на дисплее.

– Привет, брат! Как вы, мы давно вас не слышали. Приветствую всех домашних! – Голос сестры вернул его в себя.

– Привет. У нас все хорошо, не на что жаловаться. Повседневная жизнь. Увидимся – поговорим. Как вы поживаете?

– Васко в школе, Деси в саду. Мы на работе – и так далее… Я сходила к врачу, поставила спираль. Иван не виноват, я не сержусь на него, это моя вина, я должна была сама позаботиться о себе. Просто не могло быть иначе, понимаешь, это не ко времени… У меня сейчас другое на уме… Ты знаешь…

– Да… я знаю.

– Давай, поговорим при встрече. Я тебя люблю.

– Я тоже тебя люблю – сказал человек и нажал кнопку.

Прошел год с тех пор. Он бы сказал ей, что не согласен в принципе, но в роли брата он не мог принимать решения…

Човекът сънуваше, без да знае, че е сън. Тялото му просто си лежеше проснато върху леглото, докато в съня той се забавляваше с бебето. Срещаше го вече в трети сън, като заспиваше с надеждата да се срещнат отново. Тананикаше му игрива мелодия и то се поклащаше в ритъм. После го сложи да седне на гърнето и все така му пееше. Момиченцето нямаше годинка. С пухкави червени бузи и радостни очи. Приличаше на майка си. Братчето и сестричето му бяха одрали кожата на баща си, а то наследи нейните черти. Докато му пееше, бебето се смееше с цяло гърло, щастливо, че се е родило и живее. «На вуйчо момичето! Красавица си ми ти! Ела при вуйчо да го гушне!», говореше му той, като го взе от гърнето. Бебето протегна към него беличките си ръце с всичкото доверие на света. «Обичаш ли вуйчо? А?» – той го вдигна до себе си и усети мириса не просто на бебе, а на нещо близко по кръв. Сладкият солен мирис на роден човек.

В стаята бяха бабата на детето и още някаква жена. То обаче не им обръщаше внимание. Вуйчо му си играеше с него, невинното му личице светеше и изричаше всички думи, които още не познаваше, а нямаше и да научи. Човекът, който не знаеше, че сънува, бе щастлив от допира си до детето и от големите му добри очи. «Къде е мама?», попита го той. Бебето се озърна и не откри майчиното присъствие в стаята. «Няма ли я маминка? Ще дойде…» – той продължаваше да се радва на малкото с чувството, че мигът никога няма да свърши. От съня бе изпаднала една усмивка, която остана на лицето му и след като се пробуди.

– Усмихваш се насън – каза жена му.

– Сънувах нещо хубаво.

– Ще ми разкажеш ли?

– Нали знаеш, че не обичам да разказвам сънища. По-късно, може би…

Протягаше се блажено. Неделната сутрин му даваше удоволствието да не бърза. Заради неделните сутрини си струва да поемаш тежестта на всички всекидневни камъчета.

– Искаш ли да си имаме второ дете? – изведнъж попита той.

– Говорили сме. Има време, нали знаеш… – отвърна кротко жената. Тя беше убедена в думите си.

– Да, говорили сме. Ще почакаме…

– Защо се сети за това?

– А… Нищо – човекът се изправи, погледна спящото в малкото легълце четиригодишно момче и се усмихна. – Ще отида на църква – неделя е.

– Мини на връщане през магазина, ще ти напиша списък.

– М-м – съгласи се той.

В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.» Хората, събрали се в старата църква, се прекръстиха. Човекът също се прекръсти бавно, запали една свещ пред Спасителя, една пред Богородица и се запъти с третата към ъгъла, където се палеха за душите на мъртвите.

Наведе се и поднесе конеца към една от горящите свещички. Изправи се с пламъка в ръка и прошепна:

– За баба Йонка, за дядо Христо, за дядо Владимир и за Илонка… – замълча вцепенен с вперен в огъня поглед – и… за една неродена! Бог да ги прости!

Постави свещта и се прекръсти.

* * *

Излезе от църквата. Мина през магазина и напазарува. Привечер мобилният му телефон изввъня и той прочете на дисплея едно близко име.

– Здравей, батко! Как сте, отдавна не сме се чували. Поздрави всички вкъщи! – гласът на сестричката му го приюти.

– Здрасти. Добре сме, няма от какво да се оплачем. Ежедневие. Ще се видим напролет и ще се наговорим. Вие как я карате?

– Ми Васко на училище, Деси на градина. Ние по работа – и така… Аз ходих на лекар, сложих си спирала. Той Иван не е виновен, аз не му се сърдя, и аз нося вина, сама трябва да се грижа за себе си. Просто не можеше иначе, нали знаеш, не му бе времето… Кофти ми е за друго… Нали знаеш…

– Да… знам.

– Айде, дочуване. Обичам те!

– И аз те обичам. – Отговори човекът и натисна копчето.

Оттогава мина около година. Той й бе казал, че не е съгласен по принцип, но в ролята си на брат не можеше да взема решения…

Я просыпаюсь. Сквозь синие занавески в северной спальне нельзя понять, настал ли уже день. Сую босые ноги в шерстяные тапки и выхожу в ледяной коридор. В сельской местности всегда холоднее, чем в моей теплой квартире в Софии. Сегодня моя мама дома и присмотрит за моими детьми. Мысль об этом расслабляет меня, и я превращаюсь в теплую булочку, завернутую в хлопковое полотенце, на старой доске красного дерева.

Уношусь в полудрёму. Я представляю, как готовлю, глажу детей по волосам и не говорю им ничего.

Встаю я в полдень. Вытягиваюсь на кровати и смотрю на тени, которые отбрасывают шторы. Поднимаюсь и одеваюсь. Врываюсь на кухню, как студент, умирающий с голоду. Моя мама взбалтывает яйца спиной ко мне. Я жду несколько секунд, но она не оборачивается. Я подхожу и обнимаю ее за талию.