Татьяна Макарова - Български език. Дарът на слънцето. Болгарские народные сказки с переводом, заданиями, словарем

«Сначала научи меня свистеть!» – сказал лев.

«Я тебя научу, лев, но тебе нужна дудка».

«Сделай, мне, человек, дудку!» – сказал лев.

Человек взял одно довольно толстое дерево, ударил его топором, разделил его немного, воткнул деревянный клин, чтобы трещину разделить, и сказал льву: «А сейчас ставь сюда передние лапы, они ведь тебе как руки?»

Лев поставил лапы в трещины, человек вытащил клин и дерево сильно стиснуло льва. Лев не мог вытерпеть боли, пытался вытащить свои лапы, но напрасно – дерево их стянуло. Он кричал, ревел от боли и просил человека его отпустить. Человек его отпустил.

«Эх, человек, до этого времени ты был сильнее, – сказал лев, – не столько сильнее, сколько хитрее и умнее. Но я хочу померяться силами еще раз. Давай перепрыгнем через этот ров».

Перед ними был один довольно большой ров с водой. Человек посмотрел, посмотрел, да и сказал: «Давай, лев! Только я возьму свою третью ногу и будем прыгать, у меня будет три ноги, а у тебя четыре!»

«Бери, человек, и прыгай с третьей ногой!» – сказал лев.

Человек схватил большую палку, собрался изо всех сил и перепрыгнул ров. После него собрался с силами лев. Прыгнул и попал в середину ямы. Яма была глубокая, широкая и наполненная водой, поэтому лев утонул.

С того времени человек считается самым сильным, потому что побеждает врагов умом своим и разумом.

Двама братя денем и нощем се гонят и пак не могат да се стигнат.

Снага няма, а се движи, къде ходиш – все по тебе.

Бездънна синя яма.

Иде отдалеч един остър меч. Небето той разрязва, когато се показва.

Сутрин светва, вечер угасва.

Пъстра черга нетъкана на небето е постлана.

През прозореца затворен гост дошъл е чудотворен. През стъклото като влязъл, никъде не се порязал.

Сив орел на хълм виси.

На небето чука, на земята се чува.

Чакат ме, викат ме, молят се за мен, идвам, а всички побягват.

На мост приличам, мост не съм; на студ дебелея, на топло тънея.

Беличко, лъскавичко, никой не го милва.

Сляпо мече по дол се влече.

По материалам сайта http://www.az-deteto.bg/

«Хайде да се преборим! Ако те надвия аз – ще те изям, ако пък ти ме надвиеш – ти ме изяж».

Лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил.

Той бил дълбок, широк и пълен с вода.

Оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.

Гатанки: Слънцето и луната. Сянката. Небето. Светкавицата. Слънцето. Дъгата. Светлината. Облакът. Гръмотевицата. Дъждът. Ледът. Ледът. Мъглата.

През една ранна лятна утрин Кр али Марко се дигна от легл ото, облече се, нал ожи самурения си калпак, препаса с абята си и викна на невестата си:

– Невесто Ангелино, оседлай ми к ончето Шарколията, че съм решил да пот егля на дълъг път.

– Къде ще идеш, с ине? – попита го старата майка.

– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя м оя побратим Секула. Натъж ими се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.

– А защо си преп асал с абята и защо си нар амил боздуг ана си? Нали не отиваш бой да се б иеш, а отиваш стар познайник да спох одиш. Остав иси тука ор ъжието, Марко, да ти не тегне по пътя!

Послуша Марко майка си, разп аса сабята дипленицата, окачи я на стен ата и захв ърли в к ъта тежкия си боздуган, вл езе в малката стая, където сп еше н еговият малък син, и се навед еда го цел уне по чел ото.

Марковата млада нев еста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.

Яхна Крали Марко своя крил ат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една г ъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от л юта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.

Крали Марко попита гората:

– Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?

Гората никога не хортува, но на Марка отговори:

– Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.

С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.

Бутна Крали Марко коня си и викна:

– Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.

Втурн асе бързон огият кон между дърв етата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехв ърли дълб оките д олища.

Накрай пол ето, при високите стен ина Солунската крепост, Крали Марко наст игна трите синдж ира р оби. Те крачеха отмал ели от ж ега и ум ора, обръщаха оч инаг оре към неб ето и поръчваха на пт иците:

– Мили птички, когато ст игнете нашия р оден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невр ъстни деч ица. Каж ете им, че ние никога няма да ги забравим.

Горещи сълзи к апеха върх упр ашния път, а поробителите шибаха навързаните х ора с камш иците си.

Нажали се Крали Марко, като видя нав алицата, и се провикна:

– Черни арапи, народни изедници! Развържете р обите и ги пуснете на свобод а. Ако ги освобод ите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!

Об ърнаха се арапите, погл еднаха под вежди юн ака и отвърнаха: